Робин Хоб - Убиецът на Шута

Розовата главичка с мъха на русата коса кимна бавно.

— Мисля, че можеш. Не съм сигурна дали Копривка би могла.

Споделях резервите ѝ за това, но се почувствах длъжен да защитя по-голямата си дъщеря.

— Добре, но не е честно да очакваш, че ще може. Или дори че аз ще мога! Защо се въздържаше? Защо не започна да говориш, когато се научи, вместо да мълчиш?

Все още с наведена глава, тя повдигна едното си рамо и поклати глава мълчаливо. Не бях очаквал отговор. Всъщност разбирах пазенето на такива тайни. Години наред в детството ми бях крил тайната, че съм незаконороден, от Моли, като се преструвах, че не съм нищо повече от момче за поръчки на писаря. Не за да я заблуждавам, а защото копнеех да съм незабележим. Знаех много добре, че колкото по-дълго се пази такъв вид тайна, толкова по-трудно е да се издаде, без да изглежда измамно. Как бях могъл да не разбера това? Как можех да предпазя Пчеличка от грешките, които бях правил аз? Опитах се да ѝ заговоря както се полага на баща.

— Ами, странна тайна си пазила. И те съветвам вече да се откажеш. Трябва да започнеш да говориш на други хора. Не както си приказваме сега, но с по няколко думи от време на време. Назоваване на нещата, които искаш, когато сочиш към тях. После преминаваш на прости молби.

— Искаш да упражнявам нов вид измама — каза тя замислено. — Искаш да се преструвам, че точно сега се уча да говоря.

И осъзнах, че бях говорил по-скоро като наставник на убиец, отколкото като любящ баща. Давах ѝ от онзи вид съвети, каквито ми беше давал Сенч. Почувствах се неловко от тази мисъл и заради това заговорих по-твърдо.

— Добре. Да. Сигурно. Но мисля, че е необходима измама, основана на първата, която избра. Защо изобщо трябваше да се преструваш, че едва можеш да говориш? Защо държа думите си толкова скрити?

Тя придърпа коленете си по-плътно до гърдите, стисна ръцете си около тях и се задържа стегната и малка. Вкопчила се е в тайната си, не иска да я издаде, предположих. Съзнателно изместих очи от нея. Не се вторачвай в нея! Тя е само на девет! Колко голяма тайна може да таи такова малко същество? Помислих за себе си на девет и се смирих вътрешно.

Тя не отговори на въпроса ми. Вместо това попита:

— Как направи онова?

— Кое?

Тя се люшна леко и прехапа устна.

— Сега ти криеш. Не го ръсиш навсякъде.

Потърках чело и реших да я оставя да води разговора, въпреки че ме водеше по болезнен терен. Нека да свикне да говори с мен… и аз — да я слушам.

— Имаш предвид колко тъжен бях ли? Че не плача днес ли?

Тя поклати нетърпеливо глава.

— Не. Имам предвид всичко.

Отново онова кривване на главичката и погледът с крайчеца на окото.

Премислих думите си и заговорих кротко.

— Ще трябва да ми обясниш по-добре.

— Ти… кипиш. Като големия чайник в кухнята. Когато се доближиш, идеи и образи, и онова, което мислиш, излизат от теб като пара от гърне. Усещам топлината ти и надушвам това, което кипи в теб. Опитвам се да го задържа, но то се просмуква в мен и попарва. А после, когато сестра ми беше тук, изведнъж му сложи капак. Все още можех да усетя топлината, но ти задържаше парата и миризмите… Ето! Точно сега! Затвори капака по-плътно и намали топлината.

Беше права. Направил го бях. Докато говореше, в мен се беше надигнал страх. Тя не мислеше за Умението като мен, но образите, които използваше, не можеше да се отнасят за нищо друго. И в момента, в който осъзнах, че е посветена в мислите и чувствата ми, бях затворил по-плътно стените на Умението, запечатал се бях зад тях, както Искрен ме беше учил преди толкова много години. Искрен ме беше умолявал да затварям стените си плътно, защото юношеските ми сънища за Моли се изсипваха в съня му, просмукваха се в собствените му сънища и нарушаваха отдиха му. А сега се бях затворил зад стените си от малката си дъщеря. Прехвърлих мислите си назад не само от тази вечер, а от всички дни и нощи от последните девет години, зачуден какво е чула и видяла в мислите на баща си. Спомних си как винаги се беше вцепенявала, когато я докоснех, и как беше извръщала очи от погледа ми. Точно както го правеше и сега. Бях подозирал, че изпитва неприязън към мен, и това ме беше наскърбявало. Изобщо не бях помислил, че ако тя знае всичките ми мисли за нея, има всичкото право да изпитва неприязън към мен, човека, който никога не беше доволен от нея, който винаги бе съжалявал, че дъщеря му не е някоя друга.

Но сега тя вдигна очи и ме погледна предпазливо. За по-малко от едно мигване погледите ни се срещнаха.