Робин Хоб - Убиецът на Шута

Видях как раменете на Пчеличка се напрегнаха. Тя наведе глава и заби брадичка в гърдите си.

— Нека да остане — казах на Копривка и по-голямата ми дъщеря се надигна с въздишка.

Разкърши рамене, протегна се и въздъхна отново.

— Може би така е по-добре. Нека да се измори хубаво и да заспи. Утре ще може да си доспи по пътя.

Копривка не беше приела отговора на сестра си. Трябваше да ѝ го покажа по-ясно. Наведох се към по-малката си дъщеря.

— Пчеличке? Искаш ли да пътуваш утре с Копривка до замък Бъкип? Или искаш да останеш тук във Върбов лес с мен?

Пчеличка извърна глава и светлоокият ѝ поглед се плъзна покрай двама ни. Погледна нагоре към тъмните кътчета на тавана. Очите ѝ пробягаха към мен и след това настрани. Вдиша дълго и дълбоко. Изрече всяка дума отчетливо:

— Не желая да отивам в замъка Бъкип. Благодаря ти, Копривке, за милото предложение. Но ще остана тук, у дома, във Върбов лес.

Погледнах Копривка и вдигнах ръка.

— Тя казва, че иска да остане тук.

— Чух я — отвърна тя рязко. Изглеждаше потресена от това, че чува сестра си да говори, но запазих невъзмутимо спокойствие. Нямаше да издам, че не я бях чувал да говори толкова за цяла седмица, отделно ясното произношение. В това с Пчеличка бяхме заедно, усетих. Съюзници. Така че гледах Копривка спокойно все едно, че изобщо не съм изненадан.

За миг тя ми напомни за майка си миг преди да избухне. Гледах я и сърцето ми изстина. Защо толкова често бях предизвиквал този поглед на Моли, докато беше жива? Не можех ли да съм по-мил, по-нежен? Не можех ли по-често да позволявам нещата да стават както тя реши? Мрачна и пълна самота се надигна в мен. Прилошаваше ми от нея, сякаш празнотата бе нещо, което трябваше да повърна от тялото си.

Копривка заговори тихо.

— Това не е решение, което е способна да вземе сама. Помисли занапред. Как ще се грижиш за нея, след като едва можеше да се грижиш за себе си тези последни две седмици? Мислиш ли, че тя може да мине без ядене като теб? Мислиш ли, че може да стои будна до разсъмване, да спи няколко часа и после да се влачи през деня като теб? Тя е дете, Том. Нуждае се от редовно хранене, режим и дисциплина. И да, прав си, трябват ѝ уроци. И първите ѝ уроци трябва да са как да не бъде странна! Щом може да говори, както ясно направи току-що, значи трябва да бъде научена да говори по-често, тъй че хората да знаят, че има ум. Трябва да бъде учена на всичко, което има нужда да знае. И трябва да бъде окуражавана да говори, да не позволява всички да мислят, че е няма или малоумна! Трябва да се полагат грижи за нея, не просто ежедневна храна и обличане, а месец след месец и година след година, да се учи и да расте. Не може да тича из Върбов лес като бездомно коте, докато ти затъваш в стари книги и бренди.

— Мога да я уча — уверих я аз и се зачудих дали наистина мога. Спомних си часовете, които бях прекарвал с Федрен и с другите деца в Бъкип. Зачудих се дали ще мога да намеря търпението и упоритостта, които той притежаваше, докато ни учеше. Е, щом трябваше, щях да го направя, реших мълчаливо. Бях учил Хеп, нали? Умът ми се отклони към предложението на Сенч. Беше казал, че иска да ми прати Фицбдителен. Все още не ми беше казал, че е време, но със сигурност щеше да е скоро.

Копривка клатеше глава. Очите ѝ бяха почервенели от сълзи и умора.

— Има още нещо, което пренебрегваш. Тя изглежда като на шест, но е на девет. Когато стане на петнайсет, дали все така ще изглежда като много по-малко дете? Как ще се отрази това на живота ѝ? И как ще ѝ обясняваш какво е да си жена?

Как, наистина?

— Все още има години до това — заявих със спокойствие, каквото не изпитвах. Осъзнах, че стените ми на Умението са вдигнати и здрави, за да не може Копривка да усети съмненията ми. Но от самата им непроницаемост тя щеше да разбере, че тая нещо от нея. Това не можеше да се промени. Двамата споделяхме магията на Умението и можехме да стигаме един до друг още докато беше малко момиче. Тъкмо онзи безмилостен достъп до сънищата и преживяванията на друг бе една от причините да се въздържам да използвам Умението; за да опозная ума на Пчеличка. Сега я погледнах и за мое изумление тя също ме гледаше. За миг погледите ни се срещнаха и задържаха, както не се беше случвало от години.

Инстинктивната ми реакция ме изненада. Наведох очи. Отнякъде, вътре от сърцето ми, един стар вълк ме предупреди: „Взирането в нечии очи е грубост. Не предизвиквай.“

Миг по-късно отново погледнах Пчеличка, но тя също беше извърнала поглед настрани. Толкова много ми напомни за диво същество, че ме жегна страх. Беше ли наследила Осезанието от мен? Бях оставил ума ѝ недокоснат от моя, но в много отношения това означаваше, че също така я бях оставил без защита. В своята невинност дали вече се беше обвързала с животно? Някое от кухненските котета може би? Но жестовете и поведението ѝ не наподобяваха котешки. Не. По-скоро ми напомняше с поведението си на вълче кутре, а беше невъзможно да се е обвързала с някое от тях. Поредната загадка от странното ми дете.