Робин Хоб - Убиецът на Шута

Гласът ѝ заглъхна, но ми се стори, че чух незададения ѝ въпрос.

— Не го правя — казах ѝ откровено. — Никога не съм желал да остана млад и да гледам как майка ти остарява и си отива от мен. Не. Ако можех да се състарявам с нея, Копривке, щях да го правя. Все още нося последствията от онова безумно изцеряване с Умение, които ми направи нашата котерия. Ако можех, щях да го спра. Подновява ме, след като не бих искал да го прави. Разтегна рамо, докато върша нещо, и същата нощ губя плът, а тялото ми изгаря, докато се поправя. Събуждам се вълчи гладен и съм уморен цяла седмица. Но рамото ми се е изцерило. — Хвърлих последната изписана страница в огъня и го разрових с машата. — Ето. Сега знаеш.

— Вече го знаех — каза тя язвително. — Мислиш ли, че майка не го знаеше? Престани. Никой не те обвинява за нейната смърт, нито трябва да се чувстваш гузен, че не я следваш. Тя нямаше да иска това. Обичам те заради живота, който ѝ даде. След като баща ми… след като Бърич умря, мислех, че никога повече няма да се усмихва. А когато откри, че ти си жив, след като толкова дълго те беше оплаквала като мъртъв, мислех, че никога няма да престане да е гневна. Но ти се върна при нея и беше достатъчно търпелив да я спечелиш отново. Беше добър за нея и тя живя последните си години точно както желаех да е бил целия ѝ живот.

Вдишах хрипливо. Исках да ѝ благодаря, но не можех да намеря думи. Не беше нужно. Тя се пресегна и ме потупа по ръката.

— Тъй. Значи, ще си заминем на заранта. Бях малко изненадана като разбрах, че Пчеличка си няма пони и като че ли изобщо не е запозната с язденето. На девет години и не може да язди! Бърич ме сложи на кон, когато бях… ами, просто не мога да си спомня време, когато не съм могла да яздя. Когато се опитах да сложа Пчеличка на кон, тя упорстваше, бореше се с мен и се смъкна от другата страна на коня колкото може по-бързо. Тъй че пътуването ни до Бъкип ще е интересно за мен. Достатъчно малка е, мисля, че ще мога да я побера в кош на някое от товарните животни и да я уравновеся с дрехите и играчките ѝ. Или някои от тях. Бях напълно изумена, че такова малко дете може да има толкова много играчки и толкова много дрехи.

Имах чувството, че изпускам нещо.

— Пчеличка? Защо ще водиш Пчеличка в Бъкип?

Тя ме изгледа раздразнено.

— Къде другаде да я заведа? И Рицарин, и Чевръст предложиха да я вземат, въпреки че Чевръст няма дори жена, която да му помага с нея. Отказах и на двамата. Нямат представа с какво искат да се заемат. Аз поне имам опит с Шишко. Мисля, че с времето ще мога да проникна през мъглата ѝ и да получа някакво разбиране за нея.

— Мъглата ѝ — повторих глупаво.

По-голямата ми дъщеря ме погледна.

— Тя е на девет. Би трябвало вече да говори. А не може. Често бърбореше на майка, но дори и това не съм чувала да прави напоследък. След като майка си отиде, кой ще може да разбира горкото мъниче? Чудя се дали изобщо знае, че майка умря. Опитвах се да поговоря с нея за това, но тя само ми обръща гръб. — Копривка въздъхна тежко. — Не знам колко изобщо схваща каквото и да било. — Погледна ме и заговори колебливо. — Знам, че майка нямаше да одобри, но трябва да попитам. Използвал ли си някога Умението в опит да докоснеш ума ѝ?

Поклатих бавно глава. Не следях нишката на мисълта ѝ. Опитах се да направя връзка.

— Моли не желаеше да го правя, така че не съм. Още преди години открих опасностите от докосването на деца с Умение. Не помниш ли?

Това изтръгна малко усмивка от нея.

— И Предан, и аз си го спомняме добре. Но мислех, че след години мълчание от страна на дъщеря ти най-малкото си се опитал да видиш дали има ум.

— Разбира се, че има! Тя е едно много умно малко същество. Понякога тревожещо умна! И говори, когато благоволи. Просто не е много ясна. Или толкова често, колкото би очаквал човек. — Копривка май никога не беше виждала малката си сестра да шие проба на коляното на майка им или да застане на масата, за да вземе свещи от стойките им. При идванията и заминаванията си беше виждала Пчеличка само като едно мъничко и свенливо дете, кротко и бдително. А сега беше нямо дете, свито на кълбо. Станах, закрачих из стаята, а след това се наведох над по-малката си дъщеря. — Хайде, Пчеличке — казах импулсивно, но в мига, в който я докоснах по гръбчето, тя се вцепени, изпъна се като изсушена на слънце риба, после се дръпна от допира ми и отново се сви, извърнала лице от мен.

— Остави я на мира — каза твърдо Копривка. — Фиц, хайде да си говорим откровено. Ти си в дълбока скръб и точно сега не можеш да мислиш за нищо извън себе си. Дори преди да се случи това не беше… ами, загрижен за дъщеря си. Не можеш да се грижиш за нея. Ако не те познавах добре, щях да кажа, че тя се страхува от теб. Знам, че не ти е присъщо да си жесток с децата. Тъй че ще кажа ясно само, че тя не иска да я докосваш. Тогава как изобщо ще се грижиш за нея? Ще трябва да тръгне с мен утре. В Бъкип има много гледачки, а както видях през последните няколко дни, тя всъщност няма нужда от много грижи. Щом я облекат, се храни, знае как да не се оцапа и изглежда доволна да седи и да гледа огън. Някои от жените, които се грижат за Шишко, биха били добър избор според мен, особено някоя, която вече е по-стара и търси по-простичка служба. — Копривка придърпа един стол до огъня и седна. Наведе се, за да пипне сестра си. Детето се дръпна и Копривка я остави. Пчеличка намери любимото си място до камината и сви крака под халата си. Видях как малкото телце се отпусна, щом скръсти ръце и погледът ѝ се изгуби в играта на пламъците. В безопасност. Безопасност, каквато нямаше да има в Бъкип. Помислих дали да я пусна да отиде със сестра си. Идеята не ми харесваше. Егоистично ли беше да я задържа при мен? Не бях сигурен.