Робин Хоб - Убиецът на Шута

— Ще са жестоки с нея там — казах бавно.

— Не бих наела жена, която може да е жестока! Толкова лошо мнение ли имаш за преценката ми? — Копривка се ядоса.

— Не гледачката ѝ. Децата в цитаделата. Когато почне уроците си, ще я кълват за това, че е малка и бледа. Ще я щипят по време на храна. Ще ѝ взимат сладкишите, ще я гонят по коридорите. Ще ѝ се подиграват. За това, че е различна.

— Другите деца? Уроци? — Копривка ме гледаше невярващо. — Отвори си очите, Фиц. Уроци по какво? Обичам я с такава нежност, с каквато изобщо може да обича човек, но един удобен и безопасен живот е най-доброто, което можем да ѝ осигурим. Не бих я пратила на уроци, нито бих я слагала на маса, където може да ѝ се подиграват или да я щипят. Ще я държа в безопасност в стаята ѝ, близо до моята. Нахранена, облечена и чиста, с простичките ѝ малки играчки. Това е най-доброто, което можем да ѝ предложим, и всичко, което знае да поиска от живота.

Зяпнах я изумен от думите ѝ. Как можеше да гледа на Пчеличка така?

— Смяташ, че е малоумна?

Тя изглеждаше стъписана от това, че го отричам. Намери обаче твърдост в себе си и ми отвърна:

— Случва се. Не е нейна вината. Не е твоя вина. Това е нещо, от което не можем да се крием. Беше родена късно в живота на майка ми и се роди мъничка. Такива деца рядко имат… растящ ум. Остават си деца. И през остатъка от живота ѝ, все едно дали къс или дълъг, някой трябва да се грижи за нея. Тъй че най-добре ще е да…

— Не. Тя ще остане тук. — Бях непреклонен. И стъписан, че Копривка може да предлага друго. — Каквото и да мислиш, въпреки странното ѝ поведение, тя има блестящ ум. А дори и да беше малоумна, отговорът ми щеше да е същият. Върбов лес е всичко, което е познавала. Знае как да се оправя из къщата и дворовете, и слугите я приемат. Не е глупава, Копривке, нито малоумна. Малка е и да, различна е. Може да не говори често, но говори. И прави най-различни неща. Шие, грижи се за кошерите, плеви градините, пише в малката си книжка. Обича да е навън. Обича да е свободна да прави каквото пожелае. Следваше Моли навсякъде.

По-голямата ми дъщеря само ме зяпаше. Пак погледна Пчеличка и попита невярващо:

— Това мъничко дете шие? И може да се грижи за кошер?

— Майка ти би трябвало да ти е писала, разбира се… — Думите ми заглъхнаха. Писането беше задача за Моли. А самият аз едва в последната година бях видял ярката искра на разум у детето си. Защо трябваше да смятам, че Копривка го е знаела? Не бях го споделил с нея, нито със Сенч или с когото и да било в Бъкип. Отначало се боях да се радвам преждевременно. А след играта ни със запомнянето не смеех да споделя знанието за дарбите на детето със Сенч. Все още бях сигурен, че той бързо ще намери начин да я използва.

Копривка клатеше глава.

— Майка я обожаваше. Хвалеше я за разни неща, които изглеждаха… добре. Ясно беше, че копнееше отчаяно Пчеличка да е… — Гласът ѝ заглъхна, след като не можеше да се накара да изрече думите.

— Тя е едно много способно малко момиче. Питай слугите — казах и се зачудих колко от способностите на Пчеличка са видели. Върнах се до писалището си и се смъкнах в стола. Всичко това беше без значение. — Така или иначе, няма да замине с теб, Копривке. Тя е моя дъщеря. И е редно да остане с мен.

Да ѝ кажа такива думи! Тя се вторачи в мен и присви устни. Би могла да ми отвърне с нещо жестоко. Но не го направи. Щях да върна думите си, ако можех; трябваше да намеря друг начин да изразя мисълта си. Но вместо това добавих откровено:

— Веднъж се провалих с това задължение, с теб. Това ще е последният ми шанс да го изпълня както трябва. Тя остава.

Копривка помълча малко, а след това заговори с нежност:

— Знам, че намеренията ти са добри. Възнамеряваш да постъпиш добре с нея. Но, Фиц, просто се съмнявам, че го можеш. Точно както сам казваш: никога не си се грижил за толкова малко дете като нея.

— Хеп беше по-малък от нея, когато го взех!

— Хеп беше нормален. — Не мисля, че искаше думата да прозвучи толкова грубо.

Станах. Заговорих твърдо на по-голямата си дъщеря.

— Пчеличка също е нормална. Нормална за това, което е. Тя ще остане тук, Копривке, и ще запази мъничкия си живот такъв, какъвто е. Тук, където са спомените за майка ѝ.

Копривка се разплака. Не от скръб, а защото бе ужасно уморена и все пак знаеше, че ще ми се опълчи и това ще ме нарани. Сълзи потекоха по лицето ѝ. Не изхлипа. Видях, че е стиснала челюсти, и знаех, че няма да отстъпи от решението си. Както знаех, че няма да ѝ позволя да ми отнеме Пчеличка. Някой щеше да се прекърши. Не можеше и двамата да спечелим в това.