Робин Хоб - Убиецът на Шута

Застанах над нея. Обещах си да се справям по-добре. Пресегнах се да пригладя светлата щръкнала коса по темето ѝ. Тя се присви и се отдръпна.

— Не, моля те — прошепна в тъмното, извърнала поглед настрани. Беше нож в сърцето ми, промушване, което бях заслужил напълно. Отдръпнах ръката си, не се наведох за целувката, която смятах да ѝ подаря. Затаих въздишката си.

— Добре. Лека нощ, Пчеличке.

Вдигнах лампата и бях стигнал почти до вратата, когато тя помоли плахо:

— Можеш ли да оставиш запалена една къса свещ? Мама винаги ми оставяше една свещ.

Моментално разбрах какво има предвид. Моли често запалваше до леглото ни малка дебела свещ, която изпълваше стаята с благоухание, докато тя се унасяше в сън. Не можех да си спомня колко пъти бях идвал да си легна и я заварвах потънала в дълбока дрямка, докато последното пламъче играеше на гаснещия фитил. Глинена чинийка на нощната масичка на Пчеличка очакваше такава свещ. Отворих долапа под масичката и намерих лавици и редици такива свещи. Сладките им ухания се понесоха към мен, сякаш самата Моли беше влязла в стаята. Избрах лавандула заради успокоението, което носи. Запалих свещта от лампата и я поставих на мястото ѝ. Дръпнах завеските на леглото и си представих как танцуващата светлина на свещта ще се просмуква през тях и ще огрява затвореното пространство с мекотата си.

— Лека нощ — казах отново и вдигнах лампата.

Тръгнах към вратата и шепотът ѝ ме достигна тихо като пух, духнат от вятъра.

— Мама винаги пееше песен.

— Песен ли? — попитах глупаво.

— Не знаеш песни — предположи тя. Чух как се обърна на другата страна.

Заговорих на завесите.

— Всъщност знам.

Глупаво, в ума ми натрапчиво изплува точно „Котерия кръстосан огън“, бойно и трагично сказание, напълно неподходящо за дете преди заспиване. Помислих за други, които знаех, учебни мелодии и рими, с които бях отраснал. „Молитвата на отровителя“, списък на смъртоносни билки. „Кървящи точки“, музикално изреждане на местата, където да промушиш човек, за да изскочи кръвта му. Май не бяха за приспиване.

Тя прошепна отново:

— Знаеш ли „Дванайсетте целебни билки“?

— Знам я. — Бърич ме беше научил на нея, лейди Търпение също ми я беше набивала в главата. Покашлях се. Кога за последен път бях пял песен, кога се беше извисявал само моят глас? Преди цял живот. Поех си дъх и изведнъж премислих. — Ето една песен, която научих, когато бях много по-малък, отколкото ти си сега. Тя е за коне и избора на добър кон. — Покашлях се отново и намерих тона:

Кратко мълчание възнагради усилието ми. После:

— Това изглежда жестоко. Връщаш го, защото копитата му са бели?

Усмихнах се в тъмното и си спомних отговора на Бърич.

— Защото копитата са меки. Понякога. Бели копита може да са по-меки от черни копита. Не бива да купиш кон, чиито копита могат да се разцепят лесно. Правилото не винаги е вярно, но ти напомня да проверяваш копитата на кон, който смяташ да купиш.

— О. — Пауза. — Изпей я пак, моля те.

Направих го. Още четири пъти, докато слушателката ми престана да моли за бис. Взех лампата и тръгнах тихо към вратата. Уханието на лавандула и меката светлина на свещ останаха, щом пристъпих навън в коридора. Погледнах през рамо към драпираното легло, толкова голямо за малкия човек, който спеше там. Толкова малък — и само аз, който да го защитя. Притворих леко вратата и тръгнах към студената си и празна спалня.

На другата сутрин се събудих призори. Полежах неподвижно, загледан в сенчестите ъгли на тавана. Спал бях само няколко часа и въпреки това сънят ме беше напуснал. Имаше нещо.

Кутрето.

Вдишах рязко. Случваше се, не често, да чуя вълкът да говори в ума ми толкова ясно, че все едно беше жив. Беше явление на Осезанието, нещо, което се случва на хора, които са били толкова дълго в партньорство с животно, че когато то умре, някакво влияние се задържа. Бяха минали близо двайсет години, откакто бях загубил Нощни очи, и въпреки това, в този миг, той беше до мен и усетих сръгването му все едно студена муцуна ме бутна под одеялата. Надигнах се.

— Едва се е съмнало — измърморих недоволно, но метнах крака през ръба на леглото.

Намерих чиста туника и гамаши и се облякох. Гледката през прозореца ми показа прекрасен летен ден. Вдишах дълбоко. Открих, че животът вече не е заради мен. Изненадах се, като открих, че и преди е било така. „Моли“, помислих си. Вярвал бях, че съм я разглезил с проявите си на внимание и с подаръци. Всъщност тя ме беше разглезила, позволявайки ми да се събудя сутринта и да мисля най-напред какво трябва да направя този ден, вместо това какво някой друг има нужда да направя за него.