Робин Хоб - Убиецът на Шута

— Искаш ли да се научиш да играеш на камъчета?

— Разбира се — отвърна тя и макар да знаех, че не го иска сериозно, я научих и играхме почти до разсъмване, а на другия ден и двамата спахме почти до обяд.

Посланието дойде, доставено по обичайния начин, към края на есента. Когато седнах на закуска с Пчеличка, на масата имаше един кафяв жълъд с две дъбови листа, все още прикрепени към него. Някога бях изваял такъв мотив на капака на една кутийка, където пазех отровите си, принадлежностите на занаята ми като дворцов убиец. Кутийката отдавна я нямаше, но смисълът беше същият. Сенч искаше да се срещне с мен. Намръщих се. Освен че носеше съобщение, жълъдът беше и напомняне от стария ми наставник, че колкото и да се смятам за умен и бдителен, все пак може да се промъкне през защитите ми, ако пожелае. Щеше да ме чака вечерта в един хан, наречен „Дъбовата тояга“, на кръстопът близо до Хълма на бесилото. Това беше на два часа езда. Което означаваше, че ако отида на срещата, връщането ще е много късно, може би нямаше да се върна до разсъмване, ако се окажеше някоя от заплетените дискусии на Сенч. Каквото и да беше, нямаше да ми го обясни с Умението. Това означаваше, че никой от котерията не знае за срещата. Поредната му проклета тайна, значи.

Пчеличка видя как опипвам замислено жълъда. Когато го оставих на масата, го вдигна и го огледа. Беше започнала да използва кратки фрази към персонала, „Моля още хляб“ или просто „Добро утро“. Детското ѝ фъфлене не беше съвсем преструвка, но не бях сигурен дали изпитвам гордост или страх от това колко шлифована артистка е. Последните няколко вечери бяхме играли играта на запомняне, както и на камъчета, и и в двете тя изглеждаше невероятно надарена. Приписах го на бащинската си гордост, напомняйки си, че всеки родител трябва да мисли за детето си като за най-умното и хубавото. Беше ми показала една страница от книга за билки, която бе копирала с прилежно внимание по моя спешна молба. Притежаваше дарбата на майка си за илюстриране. И беше написала кратка бележка до Копривка, почти незацапана и с почерк толкова подобен на моя, че се зачудих дали сестра ѝ ще го сметне за имитация. Последните няколко седмици заедно бяха като балсам на рана. За кратко облекчи болката.

Но не можех да пренебрегна поканата на Сенч. Единствените случаи, когато беше прибягвал до тайни срещи по време на детството ми, бяха когато имаше да ми съобщи нещо крайно деликатно. Беше ли нещо лично за него, или прекалено опасно за споделяне? Сърцето ми се сви при тази мисъл. Сега какво? Какво ставаше в замък Бъкип, че да заслужава толкова тайна свръзка? В какво се опитваше да ме въвлече?

И какво можех да уредя за Пчеличка тази вечер? Ако отидех на срещата със Сенч, нямаше да съм тук, за да се погрижа да си легне. Бяхме започнали да градим нещо, ние двамата, и не исках да го занемаря. Както ме беше предупредила Копривка, денонощната грижа за детето не беше нещо толкова лесно, колкото може да си мисли човек, но пък и не беше толкова трудно, колкото го беше описала. Радвах се на дъщеря си дори когато двамата бяхме в една стая, но смълчани и залисани всеки със задачите си. Последната ѝ прищявка беше комплект четки и бои. Копията ѝ на илюстрации бяха старателни и точни. Въздишаше над тях, но откакто бях намекнал, че Копривка трябва да види способностите ѝ, ги правеше. Но по-очарован бях от странните детински образи, които сътворяваше, щом останеше сама с четките и мастилата. Беше нарисувала малко човече с издути бузи, все едно, че духаше, и ми обясни, че издишва мъгла. Никога не беше виждала океана или кораб, но беше нарисувала малка лодка, теглена през вълните от водни змии. На друг лист имаше цветя с малки личица. Показваше ми такива работи свенливо и усещах, че ме въвежда в своя свят. Не исках да я оставя, за да я загърне в леглото някоя слугиня. Нито щях да я помъкна навън през нощта с мен. Една есенна буря щеше да е опасна.

Пчеличка ме гледаше с любопитство, докато размишлявах над липсата си на избор.

— Какво е това? — изчурулика с детското си гласче и вдигна жълъда.

— Жълъд.

— Знам! — рече тя, изумена сякаш, че може да я мисля за толкова невежа. И веднага се смълча: Тавия дойде от кухнята с димящо котле с овесена каша. Постави го на масата и изсипа с черпака две щедри порции в купите ни. На масата вече имаше каничка със сметана и гърненце с мед до самун прясно опечен черен хляб. Едно от по-младите момичета в кухнята, Елм, последва Тавия с купа масло и блюдо сварени сушени сливи. Забелязах, че не погледна към Пчеличка. Отбелязах си също така, че Пчеличка леко се вцепени и затаи дъх, когато момичето мина зад стола ѝ. Кимнах благодарно на Тавия и изчаках, докато се ометат с дъщеря ѝ към кухнята, преди да заговоря.