Робин Хоб - Убиецът на Шута

Малките пантофки на Пчеличка почти не издаваха звук, докато ситнеше като призрак зад мен през къщата. Погледнах я през рамо и казах:

— Трябва да изляза до конюшните. И идва буря. Хайде да те облечем в топли дрехи.

— Мога и сама — настоя тя тихо.

— Можеш ли да стигнеш всичко? — Намръщих се. Дали нещата ѝ за зимата бяха все още прибрани в скрин някъде? Щяха ли все още да ѝ стават?

Тя помисли за миг, а след това кимна разсъдливо. Кривна нагоре глава и усетих как погледът ѝ се плъзна по мен.

— Не съм толкова малка, колкото изглеждам. На девет съм.

— Добре. Ще те чакам в личния ми кабинет.

Тя кимна важно в признателност и забърза нагоре по стълбището. Беше катерене за нея, усилие на всяко стъпало. Опитах се да си представя какво е да си толкова малък в свят, оразмерен за възрастни, и не можах. Беше много способно дете, помислих си и се зачудих дали не я подценявам. Има опасност в това да се иска прекалено много от едно дете, но също толкова опасно е да се иска прекалено малко. Така или иначе, трябваше да се погрижа за нея в случай, че има нужда от мен, а не съм тук, за да я защитя. Стигнах до решение.

Когато дойде в кабинета ми, носеше ботушите си и топли гамаши, зимното ѝ наметало бе провесено от ръката ѝ. Косата ѝ беше стегната на къса опашка. Личеше, че го е направила сама, и премълчах критиките си. Тя огледа стаята, явно учудена защо сме тук толкова рано през деня. Стаята беше по-малка от официалния кабинет, но съвсем приятна. Стените бяха облицовани с тъмно дърво, а камината бе от големи плоски речни камъни. Беше уютна стая, убежище за един мъж, но не заради това я бях избрал за своя бърлога. Помислих и се поколебах. Но Пчеличка беше на девет. Същата възраст, на която бях и аз, когато ми бе споделена тайната на замък Бъкип.

— Моля, затвори вратата — казах ѝ, щом влезе.

Тя го направи, а след това погледна през рамо, учудена от странната ми молба.

— Мислех, че излизаме.

— Да. Но не веднага. Искам да ти покажа нещо. И да видя дали можеш да го направиш. Но първо трябва да ти го обясня. Седни.

Тя се покатери и седна на един от тапицираните столове. Настани се и ме загледа, но без да среща погледа ми.

— Това е тайна — предупредих я. — Тайна само за теб и мен. Търпение го показа на двама ни с майка ти първия път, когато дойдохме тук. Търпение отдавна я няма, а сега я няма и Моли. — Изчаках, преглътнах и продължих. — Тъй че вече само аз знам за това. А скоро и ти ще го знаеш. Не е написано никъде и не трябва никога да бъде слагано на хартия. Не можеш да го показваш на никой друг. Разбираш ли?

Известно време тя седеше съвсем неподвижно. После бавно кимна.

Станах от стола си зад писалището, отидох до вратата и се уверих, че е залостена.

— Тази врата трябва да бъде напълно затворена — казах ѝ. Докоснах пантите. — Погледни тук. Тази врата има четири панти. Две отгоре и две — по-близо до пода. Всички изглеждат съвсем еднакви.

Изчаках и тя отново кимна.

— Ето тази, не най-долната, а тази над нея, е фалшива. Когато дръпнеш щифта от върха на тази панта, тя се превръща в дръжка. Виждаш ли? Тогава можеш да направиш това. — Извадих месинговия щифт, хванах фалшивата панта и я дръпнах. Дървеният панел се люшна и се отвори и отзад се показа висока и тясна врата. Изпънаха се и се разпаднаха паяжини, щом я дръпнах и я отворих. Лъхна мрак. Погледнах през рамо към Пчеличка. Тя не откъсваше поглед от мен, прехапала долната си устна с малките си съвършени зъбки. — Това е таен проход.

— Нима? — попита тя и осъзнах, че ѝ казвам нещо очевидно. Почесах се по бузата и усетих колко дълга е пораснала брадата ми. Все още не я бях подкастрил, осъзнах изведнъж, а Моли не ме беше укорила. Всички мисли изведнъж избягаха от ума ми, щом вълната на скръб от загубата отново ме заля и удави.

— Тате? — Пчеличка подръпна маншета на ризата ми.

— Съжалявам — промълвих и си поех дъх отново.

— И аз съжалявам.

Не хвана ръката ми, а се вкопчи по-здраво в маншета ми. Не бях и усетил, че е слязла от стола и е дошла до мен. Покашля се тихичко и видях лъсналите вадички по страните ѝ. Затегнах стените си на Умение и тя ми кимна мълчаливо за благодарност. Попита ме тихо:

— Накъде води?

Така, двамата заедно, надмогнахме вълната скръб и продължихме напред.

— Води до една малка стая над и вляво от камината. Там има една малка шпионка, тъй че някой може да седи там и да наблюдава хората, които влизат и излизат, и говорят в тази стая. — Потърках очи. — А от онази малка стаичка има тясно стълбище, което стига до много нисък проход. А той води до други малки стаички за шпиониране в други части на къщата. — Преглътнах и гласът ми стана почти нормален, когато добавих: — Мисля, че е мания на Пророците. Изглежда, обичаме шпионки и тайни места в домовете си.