Робин Хоб - Убиецът на Шута

— Другите деца не ме харесват. Карам ги да се чувстват неловко. Мислят, че съм джудже, облечено като момиче, а после, когато мога да правя разни неща, например да беля ябълки с остър нож, мислят… Не знам какво мислят. Но когато отида в кухнята, синовете на Тавия излизат. По-рано идваха да работят с нея всеки ден. Вече не идват. — Извърна очи от мен. — Елм и Лея, кухненските момичета, ме мразят.

— О, Пчеличке, не те мразят! Те едва те познават. А синовете на Тавия са на възраст, на която вече ходят с баща си и учат това, което той прави всеки ден. Не е заради теб, Пчеличке. — Гледах отгоре малката си дъщеря със съчувствена усмивка. А когато тя вдигна поглед към мен и очите ни за миг се срещнаха, синият гняв в нейните ме изгори.

— Пчеличке — казах, но преди да мога да продължа, гневът ме опари отново.

— Мразя, когато лъжеш. Знаеш, че другите деца се страхуват от мен. И знам, когато ме мразят. Не е нещо, което си измислям. Истинско е. Не ме лъжи, за да ме накараш да си мисля, че аз съм тази, която ги преценява лошо. Лъжите са лошо, все едно кой ги казва. Мама се беше примирила с това от теб, но аз няма. — Скръсти ръце пред гърдите си и впи непокорно поглед в коленете ми.

— Пчеличке! Аз съм твоят баща. Не можеш да ми говориш така!

— Ако не мога да съм честна с теб, няма да ти говоря изобщо. — Цялата сила на волята ѝ стоеше зад думите ѝ. Знаех, че е напълно способна да поднови дългото си мълчание. Мисълта, че ще бъда лишен от единствената близост, която бях намерил след смъртта на Моли, ми нанесе такъв силен удар, че мигновено осъзнах колко близка връзка съм изградил с дъщеря си. Втората мълния, която ме порази, беше колко опасно ще е за двама ни, ако допусна нуждата ми от близост да надделее над дълга ми като неин родител.

— Можеш да бъдеш честна с мен и все пак да ме уважаваш. Както и аз с теб. Ти си различна, Пчеличке. Това ще прави някои страни от живота ти много трудни. Но ако винаги се осланяш на различията си, за да обясниш всяко нещо, което не ти харесва от света, ще изпаднеш в самосъжаление. Не се съмнявам, че си накарала момчетата на Тавия да се чувстват притеснено. Но също така знам, че на никой от двамата не му харесваше да работи в кухните, тъй че баща им ги взе в мелницата, да види дали там ги устройва по-добре. Не винаги всичко е свързано само с теб.

Тя наведе очи към пода. Не отпусна ръцете си.

— Облечи си наметалото. Ще отидем да видим Лин.

Разпоредих се уверено, сдържайки притеснението си какво ще правя, ако откаже да се подчини. Когато Славея ми даде Хеп, той беше водил такъв живот на лишения, че беше покъртително благодарен да спи под покрив и да получи храна. Беше прехвърлил вече десет години, преди да започне да оспорва авторитета ми. Мисълта за физическо дисциплиниране на толкова малко същество като Пчеличка ме изпълни с отвращение. И все пак знаех, че трябва да спечеля тази битка.

Прикрих облекчението си, когато тя взе наметалото си и го облече. Не видях нещо, което да опари гордостта ѝ, докато излизахме от кабинета и излязохме на двора. Скъсих крачката си, щом поехме към пасищата и кошарите. Все пак ѝ се налагаше да подтичва, за да не изостава от мен.

Лин ме чакаше. Показа ми три овце, които беше отделил от стадото, след като бяха хванали обрив, който ги караше да се отъркват в дървета и колове на оградата. Малко разбирах от овце, но Лин ги гледаше от млад, а косата му вече беше сива като козината на повечето му рунтави подопечни. Тъй че слушах и кимах, и го помолих да ме държи в течение, ако се заразят още овце. Докато говорехме, очите му пробягваха от мен към малката ми дъщеричка и обратно. Пчеличка, вероятно все още огорчена от това, че я бях скастрил, стоеше смълчана през целия ни разговор. Кучето на Лин, Паричка, се доближи лениво да я огледа и когато Пчеличка отстъпи назад, тя размаха опашка одобрително и провеси език в кучешки смях. Толкова лесно за водене. Реших да не им обръщам внимание, щом Паричка отведе дъщеря ми в ъгъла и после я подбутна с нос, като махаше с опашка през цялото време. Лин им хвърли загрижен поглед, но аз се доближих до една от овцете и го попитах каква ѝ е възрастта. Леко разсеян, той дойде при мен. Попитах го да не би кърлежи да предизвикват дразненето, при което Лин смръщи чело и се наведе да разтвори вълната на овцата и да огледа за паразити.

С крайчеца на окото си видях как Пчеличка се пресегна и погали кучето зад ухото. Паричка клекна и пак я побутна с муцуна. Пчеличка зарови ръце в гъстите златни къдрици на овчарското куче и изведнъж разбрах, че детето и кучето са приятели. Предишното ѝ отстъпване не беше от боязън, а покана да си поиграят. Слушах описанието на Лин за предишните симптоми на овцата само с половин ухо.