Робин Хоб - Убиецът на Шута

— Мама ми четеше. Голямата красива книга за билки и цветя на лейди Търпение. Четеше я много бавно и посочваше всяка дума.

Моли се беше научила да чете късно и с голяма трудност. И веднага разбрах коя книга е чела на Пчеличка: онази, дето нямаше хартиени страници, а тесни дървени плочки с думите и илюстрациите, изваяни в тях, а билките и цветята резбовани и след това боядисани с правилните цветове. Търпение беше ценила високо този подарък от мен. А Моли беше научила дъщеря ни да чете от нея.

— Тате?

Бях се отнесъл. Погледнах я.

— Какво е станало с лейди Търпение? Мама ми разказваше много истории за нея, но никога края на историята ѝ.

— Краят на историята ѝ. — Бях там, когато бе свършила историята на мащехата ми. Помислих сега за това и изведнъж то придоби съвсем друго значение за мен. Покашлях се. — Добре. Беше един ден в ранна пролет. Сливите бяха започнали да се пробуждат от зимата и лейди Търпение поиска да ги подрежат преди пъпките да разцъфтят. Вече беше доста стара, но все още придирчива за градините си. Тъй че настоя да се надвеси от горния прозорец и завика на работниците как да подкастрят дръвчетата.

Усмихнах се неволно на спомена. Пчеличка гледаше почти в мен, с напрегнато от любопитство лице и намръщила челце.

— И паднала от прозореца?

— Не. Като по чудо, не, не падна. Но не беше доволна от работата им. Тъй че заяви, че ще излезе навън да ги накара да правят каквото тя иска и да донесе малко от подкастреното, да разцъфти за масата. Предложих аз да ѝ донеса, но не, тя вече беше излязла от стаята и после се върна шляпайки в ботушите си и с едно тежко вълнено наметало, и хайде навън.

Замълчах. Спомнях си всичко това толкова ясно. Синьото небе, отривистия вятър и очите на Търпение, святкащи от възмущение, че овощната бригада не ѝ обръща внимание.

— И после какво?

— Постоя малко навън. Аз бях в сутрешната стая, когато чух как вратата се затръшна. Викаше ме да отида и да взема отрязаните клони. Излязох в коридора и ето я и нея, с голям наръч, ръсеше клонки по пътя си. Тъкмо да ги взема, и тя изведнъж спря на място. Втренчи се и устата ѝ се отвори, а бузите ѝ, които бяха порозовели от студа, станаха още по-розови. После извика: „Рицарин! Ето те и теб!“ Разпери ръце и клонките се разпиляха навсякъде. А тя затича… И после падна.

Сълзи изведнъж опариха очите ми. Примигах, но не можах да ги спра.

— Мъртва — прошепна Пчеличка.

— Да — отвърнах хрипливо. Спомних си колко олекнала беше, когато я вдигнах. Беше мъртва и с отворени очи, но все още усмихната.

— Помислила е, че си мъртвият ѝ съпруг, когато те е видяла.

— Не. — Поклатих глава. — Тя не гледаше мен. Гледаше покрай мен, по коридора зад мен. Не знам какво е видяла.

— Видяла е него — реши Пчеличка с огромно задоволство и кимна. — Той е дошъл най-после да я вземе. Добър край на историята ѝ. Може ли да пазя книгата ѝ тук, онази с билките?

Зачудих се дали Моли ще дойде да ме вземе някой ден. Плаха надежда се надигна в мен. След това се върнах към себе си, в малката стаичка с дъщеря ми, седнала на сгънатия плот на писалището.

— Можеш да държиш книги тук горе, ако пожелаеш. Можеш да държиш тук всичко, което поискаш. Можеш да имаш свещи и кутийка с прахан, ако обещаеш, че ще бъдеш много внимателна с тях. Но трябва да помниш: тази стая и входът ѝ са тайна, която не трябва да бъде споделяна с никого. Само ти и аз знаем, че съществува. Важно е да остане наша тайна.

Тя кимна важно.

— Може ли да ми покажеш къде отива другият проход, който подминахме, и как да отварям другите врати?

— Може би утре. Точно сега трябва да я затворим грижливо и след това да отидем да видим мъжа, който се грижи за овцете.

— Лин — напомни ми тя небрежно. — Овчарят Лин се грижи за овцете.

— Да. Лин. Трябва да говорим с него. — В ума ми избуя идея. — Той има син, Бож, с жена и малко момиче в къщата. Може би ще ти хареса да се запознаеш с тях?

— Не. Благодаря.

Хладният ѝ отговор уби надеждата ми. Знаех, че в тази история има нещо повече. Изчаках търпеливо да вземе лампата и да поведе надолу по тясното стълбище. Тя се поспря с надежда на пресечката към другия проход, като вдигна лампата и надникна в тъмното, но после с къса въздишка тръгна отново надолу към кабинета ми. Задържах лампата, докато затвори панела и го залости. След това я духнах и дръпнах тежките завеси на прозореца, за да влезе сивата светлина отвън. Валеше. Примигах, докато очите ми се приспособиха, и осъзнах, че през нощта е имало скреж. Листата бяха започнали да се променят, брезите се обагряха в златно. Зимата наближаваше. Още не бях проговорил.