Робин Хоб - Убиецът на Шута

— Трябва да изляза тази вечер. Може да ме няма цялата нощ.

Усетих как погледът ѝ пробяга по лицето ми в опит да разчете мислите ми. Беше ѝ нов навик. Все още отбягваше да ме погледне в очите, но понякога усещах, че ме гледа. Беше облекчена от това, че вече сдържах Умението си през цялото време, но мисля, че това също така ме правеше по-загадъчен за нея. Неизбежно се зачудих колко ли е научила за мен през първите девет години от живота си. Мисълта беше толкова натъжаваща, че я изтласках настрани.

— Да помоля ли Тавия да те сложи да спиш тази вечер?

Тя поклати глава отривисто.

— Майлд тогава? — Другото момиче от кухнята беше по-младо, едва прехвърлило двайсетте. Може би щеше да я устрои по-добре.

Пчеличка заби поглед в кашата си и поклати глава, този път по-бавно. Е, това сложи край на двете ми лесни решения; освен ако просто не ѝ кажех, че трябва да изтърпи каквото там успея да уредя. Все още не бях готов да съм толкова твърд с нея. Зачудих се дали изобщо ще бъда някога, а после се укорих, че съм допуснал възможността да се окажа от онзи род бащи, които разглезват детето, угаждайки на капризите му. Щях да измисля нещо, обещах си, и изтласках временно проблема от ума си.

Въпреки надвисващата над мен визита на Сенч се заех с редовните ежедневни задачи. Грижите за едно имение не престават заради нищо, дори и заради смърт. Бързо откривах колко невидими страни има управлението на едно домакинство, дори с Ревъл, наел се с по-голямата част от него. Моли винаги беше тази, която съгласуваше нещата с него. Заедно бяха обсъждали ястията и сезонните задачи, ежедневната поддръжка, наемането на помощ. Всичко това по-рано беше невидимо за мен, а сега човекът с неговата настойчивост да се срещаме всеки следобед, за да обсъждаме нуждите на деня, почти ме подлудяваше. Беше съвсем приятен тип и добър в работата си, но всеки път, когато почукаше на вратата на кабинета ми, беше напомняне, че Моли вече я няма да го пресрещне. На два пъти беше повдигал въпроса за ремонта, който трябваше да се направи преди зимата. Грижливо и подробно изписаните бележки, които ми даде, с предложения за търговци, материал и дати, ме съкрушиха. Всичко това се струпваше върху обичайната ми работа. Днес вече закъснявах с плащането на персонала и макар хората да проявяваха разбиране заради скръбта ми, все пак знаех, че животът им продължава. Как да се оправя? Да наема още някой, който да ми досажда през деня? Плашеше ме усилието да намеря някой благонадежден, а сърцето ми още повече се сви, когато осъзнах, че трябва да намеря и гледачка или наставник за Пчеличка. Зачудих се дали Фицбдителен вече е готов, а след това осъзнах, че за малко момиче една жена ще е по-подходяща. Жена, която да може да спи в неизползваната слугинска стая до нейната. Жена, която щеше да премине от гледачка в лична слугиня, когато Пчеличка порасне. Скръбта ми стана по-дълбока при мисълта да вкарам в живота ѝ жена, която щеше да прави част от онова, което беше правила за нея майка ѝ. Знаех обаче, че трябва. Въпреки че посещението на Сенч щеше да е първата задача, която да ме отдели от нея, нямаше да е последната.

Представа нямах къде да започна да търся човек, годен за такава отговорна роля.

Хранех се мълчаливо, докато размишлявах над дилемата си, и също толкова мълчаливо станах. Не за първи, нито за последен път си давах сметка за странната изолираност, в която ме беше поставило особеното ми житейско положение. За земевладелците и благородниците около Бъкип двамата с Моли не бяхме нито аристокрация, нито простолюдие, а същества, заклещени между двете класи. Мъжете, които работеха за мен като ратаи и коняри, говореха добре с мен и оценяваха познанията ми от първа ръка на задачите им, но не ме смятаха за приятел. Всички благородници с владения на час езда от дома ни ни бяха познавали като холдър Том Беджърлок и лейди Моли. В техните очи Моли беше издигната само като признание от Короната за услугите на Бърич. Бяха съвсем учтиви, когато се срещахме, но никой не беше изпращал покани да се приобщим към средата, а Моли благоразумно се беше въздържала да настоява. Разполагахме един с друг за ежедневна компания и нередовните нашествия на близките ни, които внасяха и хаос, и веселие в живота ни. Беше достатъчно за двама ни.

Но сега, след като тя си беше отишла, се оглеждах и осъзнавах колко самотен е животът ми във Върбов лес без нея. Децата ни се бяха върнали към своя личен живот и ме бяха оставили сам. Всички освен едно. А не е редно едно дете да отраства само.