Робин Хоб - Убиецът на Шута

За лозята трябваше да се поязди на кон. Когато казах това на Пчеличка, тя като че ли премисли малко по-дълго, преди да ме уведоми, че:

— Не съм проверявала кошерите на майка от няколко дни. Имам си все пак и свои задачи, знаеш.

— Не знам как да ти помогна с кошерите — отвърнах.

Тя вдигна глава и отново изправи раменцата си.

— Знам какво трябва да се направи. И съм по-силна, отколкото изглеждам — увери ме.

Тъй че се разделихме, но се събрахме отново на обяд. Докладвах ѝ, че гроздето зрее чудесно и че съм видял много от пчелите ѝ да жужат, улисани в работата си. Тя кимна важно и каза, че с кошерите всичко изглеждало добре.

След обяда се оттеглих в кабинета на Върбов лес, за да прегледам отдавна занемарените сметки. Имаше списък на иконома Ревъл за проекти по поддръжката на имението, които беше сметнал за твърде важни, за да се пренебрегват. Имаше малки бележки, редом с някои от предложенията, с почерка на Моли. Не можех да понеса гледката. Беше го оставила поне преди няколко месеца и аз ѝ бях обещал, обещал , че ще хвърлим сериозна работа по тях през това лято. Но не го бях направил. Оставил го бях настрана, уверен, че ще ми го натяква, когато стане по-спешно.

Е, нямаше. Никога повече.

Имаше други съобщения на писалището ми, сметки, които трябваше да се платят за продоволствие, докарано от по-отдалечените ферми. Имаше много отмятания по списъци на мъжете, които бяха работили по ливадите срещу дял. Имаше една бележка, че се налага да наемем повече работници за беритбата на гроздето и че ако искаме да са добри, ще е най-добре да ги осигурим веднага. Всичко трябваше да се направи веднага.

И друг списък, лошо написан и с още по-лош правопис, на различни хранителни продукти. Вторачих се в него. Вероятно съм изглеждал объркан, защото Пчеличка се доближи и надникна над лакътя ми.

— О. Готвачката Нътмег го написа това. Винаги питаше мама какви ястия иска за следващата седмица, тъй че да е сигурна, че разполага с всичко необходимо. Мама обикновено написваше списъка вместо нея, за да го прати в градчето.

— Разбирам. А това?

Тя го погледа намръщено около минута.

— Не съм сигурна. Мисля, че тази дума трябва да означава „въ̀лна“. А ето тази е „обущар“. Мама говореше за зимни вълнени дрехи за слугите и нови ботуши за теб и мен.

— Но сега е лято!

Тя кривна глава към мен.

— Това е като градината, тате. Трябва да планираш сега това, което искаш да имаш след три месеца.

— Всъщност да де. — Зяпнах отново неразбираемите драскулки, зачуден дали ще мога по някакъв начин да убедя Ревъл да се заеме с тези неща. Изведнъж ми дойде твърде много. Оставих списъка и заявих:

— Трябва да нагледаме ябълковите дръвчета.

Така и направихме, до вечерта.

Ден след мъчителен ден се лутахме слепешком, докато си създадем рутина. Правехме безсмисления си ежедневен оглед на конюшните, кошарите и лозята. Нямах нужния фокус, но сметките като че ли не закъсняваха много, а Ревъл изглеждаше почти облекчен, че е поел планирането на храненето. Беше ми все едно какво слага пред мен на масата. Яденето се беше превърнало в задача, която трябва да се изпълни. Сънят ми убягваше, само за да ме връхлети на писалището посред следобеда. Все по-често Пчеличка идваше в частния ми кабинет, където се забавляваше, преструвайки се, че чете разхвърляните ми листове, преди да нарисува пищни илюстрации на гърба им. Говорехме малко дори когато играехме заедно. Повечето вечери свършваха с нея заспала на пода. Отнасях я до леглото ѝ, търкулвах я в него и после се връщах в кабинета си. Изоставил бях твърде много неща. Понякога имах чувството, че и двамата сме в очакване на нещо.

Вечерта, в която осъзнах, че очаквам Моли да се върне, зарових глава в шепите си и заплаках с безполезни, горчиви сълзи. Съвзех се едва когато една мека длан ме потупа по рамото и чух глас:

— Не може да се промени, скъпи. Не може да се промени. Трябва да оставиш миналото.

Вдигнах глава и погледнах малката си дъщеря. Бях си помислил, че е заспала до камината. За първи път ме беше докоснала по свое желание. Очите ѝ бяха толкова светлосини, като на Кетрикен, и понякога наистина изглеждаше не като сляпа, но все едно, че гледа през мен в някакво друго място. Думите ѝ не бяха такива, каквито бих очаквал от едно дете. Бяха думи на Моли, думите, които тя щеше да ми каже, за да ме утеши. Малкото ми дете, опитващо се да бъде силно заради мен. Примигах да махна сълзите от очите си, покашлях се и я попитах: