Робин Хоб - Убиецът на Шута

Вълкът в мен се оказа прав. Когато почуках тихо на вратата на Пчеличка и след това влязох след приглушената ѝ покана, я заварих будна и умислена над всевъзможните дрехи, които беше извадила от скрина си. Русата ѝ коса стърчеше на туфи.

— Трябва ли ти някаква помощ с това? — попитах я.

— Не. Не с дрехите. Мама винаги стоеше от другата страна на леглото, докато го оправяхме всяка сутрин. Опитвала съм се, но не ми се изпъва.

Погледнах усилието ѝ. Сигурно е било като да се опита да вдигне сама корабно платно.

— Добре. Знам как се прави това — казах ѝ. — Аз ще ти оправя леглото.

— Трябва да го правим заедно — упрекна ме тя. Пое си дъх и стегна малките си рамене. — Мама ми каза, че трябва винаги да мога сама да се грижа за себе си, защото малко хора на този свят ще се съобразяват с това, че съм малка.

Да. Моли щеше да е помислила за това.

— Тогава нека да го направим заедно — предложих и започнах да изпълнявам много точните ѝ указания. Не ѝ казах, че можех просто да кажа на някоя от домашните ни слугини, че това вече е нейна задача. Нямаше да разруша онова, което Моли грижливо беше изграждала в малката ни дъщеря.

Изпъди ме от стаята, докато се облече. Бях застанал отвън и я чаках, когато чух почукването на ботушите на Копривка по каменния коридор. Тя спря пред мен и не беше ласкаещо, че толкова явно се изненада, като ме видя.

— Добро утро — поздравих я и преди да успее да отговори, вратата се люшна широко и се показа Пчеличка, облечена и готова да посрещне деня.

— Сресах си косата — каза ми тя все едно, че бях попитал. — Но е много къса, за да я накарам да лежи равно.

— И моята — уверих я. Не че изобщо се бях опитвал да го правя.

Тя вдигна очи към мен и попита:

— А трудно ли ти е да подкастриш и брадата си?

Копривка се засмя, колкото от това, че чува сестра си да говори, толкова и че вижда неудобството ми.

— Не, не е — признах мрачно. — Просто съм я занемарил.

— Ще ти помогна преди да тръгна — предложи Копривка и се зачудих откъде знае, че с тази задача често се беше заемала Моли.

Пчеличка ме погледна важно отдолу. И поклати глава.

— Няма нужда да носиш брада повече. Трябва просто да я обръснеш.

Това ме жегна. Откъде беше разбрала? Моли ли ѝ беше казала, че си я бях пуснал в опит да изглеждам по-близо до истинската си възраст?

— Може би по-късно. Но сега трябва да слезем за закуска, защото сестра ти иска да тръгне рано.

Пчеличка вървеше между двама ни, а на масата пробва няколко думи към персонала — измърмори ги повече на чинията си. Но беше начало и мисля, че дори Копривка разбра благоразумието да се разкрие бавно.

Сбогуването беше тежко за всички ни. Пчеличка изтърпя едно прегръщане с Копривка, но аз щях да задържа по-голямата си дъщеря по-дълго в ръцете си, ако ми го беше позволила. Очите ѝ бяха блеснали, когато ни каза сбогом и ѝ обещах да ѝ се обаждам редовно. Тя погледна Пчеличка и ѝ заръча:

— Понаучи буквите и ми пиши, Пчеличке. Очаквам да се постараеш толкова упорито, колкото тате, за да се получи това.

Беше добре за мен, че Копривка не видя гузните погледи, които с Пчеличка си разменихме зад гърба ѝ.

Ридъл стоеше мълчаливо и гледаше, докато се сбогувахме. Сега се приближи към мен с мрачно лице и си помислих, че ще ми каже нещо неприятно. Вместо това той ме награби в прегръдка, от която ребрата ми едва не изпукаха.

— Дръж се — прошепна в ухото ми, яхна коня си и всички потеглиха.

Стояхме и гледахме след тях, докато не се скриха от поглед. Постояхме още малко. Икономът Ревъл и няколко други слуги бяха излезли да се сбогуват с Копривка. Изнизаха се един по един, докато останахме само с Пчеличка. Зов на птици отекваше от горите. Лек утринен ветрец шумолеше в листата на хартиено белите брези от двете страни на алеята. След малко Пчеличка отрони само една дума:

— Добре.

— Да. — Погледнах я. Какво щях да правя с това малко момиченце? Покашлях се.

— Обикновено започвам обиколките с минаване през конюшните.

Тя вдигна очи към мен и бързо извърна поглед. Знаех, че се бои от големите животни. Щеше ли да дойде с мен? Не можех да я виня, ако откаже. Но изчаках. След миг русата главичка кимна отсечено.

Тъй че него ден започнахме поновому. Съжалявах, че не можех да я нося, но знаех, че се плаши от допира ми, и знаех защо. Тъй че тя подтичваше по петите ми, а аз се стараех да ходя по-бавно, за да не изостава. Обиколихме конюшните и поприказвахме с Толърман. Беше видимо облекчен, че гостите ни си бяха заминали и работата му се е върнала в обичайното русло. Овчарят Лин хвърли поглед към малката ми преследвачка и след това заговори с мен, докато кучето му подбутваше важно Пчеличка под брадичката, докато тя го погали.