Робин Хоб - Убиецът на Шута

— Колко по-добре е сега — каза тя тихо. — Колко по-мирно е, когато си сдържан.

— Не бях разбрал, че си толкова затрупана с… с мисленето ми. Ще се опитам да държа стените си затворени, когато съм близо до теб.

— О, би ли могъл? — помоли ме тя. Облекчението ѝ беше явно. — А Копривка? Можеш ли и нея да помолиш да затваря стените си, когато е близо до мен?

Не. Не можех. Да кажа на сестра ѝ, че трябва да държи стените на Умението си плътно затворени, означаваше да ѝ издам колко чувствителна е малката ѝ сестричка към тази магия. А не бях подготвен Копривка да се чуди, също като мен, колко точно способност ще има Пчеличка за тази магия на Пророците. Колко „полезна“ може да се окаже. Изведнъж станах като Сенч, виждащ пред себе си едно дете, привидно много малко дете, но всъщност години по-голямо и надарено с Умение. Розмарин беше чудесно дете шпионин. Но Пчеличка щеше да я засенчи, както слънцето засенчва свещ. Затворил плътно стените, не ѝ издадох тази мисъл. Неразумно беше все още да се тревожи за такива неща. Щях да поема всичките ни тревоги върху себе си. Придадох спокойствие на гласа си.

— Ще говоря с Копривка за това, но не точно сега. Може би следващия път, когато дойде да ни посети. Ще трябва да измисля как да формулирам молбата си.

Нямах никакво намерение да споделям това с Копривка, докато не реша сам как да се справя най-добре. Ровех в мислите си и се мъчех да изтласкам въпроса защо Пчеличка беше прикривала умствените си и говорни способности, когато тя внезапно се изправи. Погледна ме отдолу — цялата големи сини очи, с червената ѝ нощничка, падаща до стъпалата ѝ в пантофките. Моето дете. Моето малко момиче, сънено и невинно. Сърцето ми се изпълни с обич към нея. Беше последната ми частица от Моли, съдът, побрал цялата любов, която Моли бе изсипала в него. Беше странно дете, несъмнено. Но Моли открай време бе добър съдник за хората. Изведнъж осъзнах, че след като тя е сметнала за редно да довери сърцето си на Пчеличка, няма защо да се боя да направя същото. Усмихнах ѝ се.

Очите ѝ се разшириха от изненада. След това извърна поглед, но на лицето ѝ разцъфтя ответна усмивка.

— Спи ми се вече — каза тя тихо. — Отивам да си легна.

Погледна към смрачения вход извън кръга светлина от огъня и лампата. Изправи малките си раменца, решена да се изправи сама срещу мрака.

Вдигнах лампата от писалището си.

— Ще те заведа до леглото ти.

Изведнъж ми се стори толкова странно, че през всичките девет години на живота ѝ Моли винаги беше тази, която я слагаше в леглото нощем. Пожелавах лека нощ и тя отнасяше детето. Често Моли също си лягаше без мен — знаеше, че ще отида при нея веднага щом впримча мислите си на хартия. Защо, учудих се внезапно, бях похабил всички онези часове, които можеше да съм прекарал с нея? Защо не бях отивал с тях, да послушам приказката преди сън или приспивна песен? Да подържа Моли, докато тя заспи в ръцете ми?

Скръбта ме задави толкова, че не можех да проговоря. Последвах дъщеря си мълчаливо, щом тя поведе по облицованите коридори на дома на дедите си. Подминавахме портрети на наши предци, гоблени и оръжия. Пантофките ѝ зашепнаха по голямото стълбище, докато се изкачвахме на втория етаж. Тези коридори бяха студени и тя се загърна с ръчички и трепереше, докато вървеше, вече лишена от майчината прегръдка.

Трябваше да се повдигне на пръсти, за да стигне дръжката на вратата, а след това я бутна и я отвори. Стаята бе огряна само от гаснещите пламъци в камината. Слугите бяха приготвили спалнята ѝ преди часове. Свещите, които бяха запалили, бяха догорели.

Оставих лампата си на маса до покритото ѝ с балдахин легло и отидох до камината, за да разпаля огъня. Тя стоеше мълчаливо и ме гледаше. Когато се уверих, че цепениците прихващат пламъка добре, се обърнах към нея. Тя ми кимна за благодарност, а след това стъпи на ниско столче и се покатери на високото легло. Най-после беше надраснала малкото, което бяхме направили за нея. Но това все още беше по-голямо, отколкото ѝ трябваше. Смъкна пантофите си и ги остави да паднат до леглото. Видях как потрепери, когато пропълзя между студените бели чаршафи. Напомни ми за кутре, опитващо се да се настани удобно в голям кучкарник. Отидох до леглото и затъкнах хубаво одеялата около нея.

— Ще се стопли много скоро — утеших я.

— Знам.

Синият ѝ поглед се зарея из стаята и за първи път ме порази мисълта колко странен може да изглежда за нея този свят. Стаята беше огромна в сравнение с нея, всичко — оразмерено за удобството на пораснал човек. Можеше ли дори да вижда навън през прозорците си, когато застанеше до тях? Да отвори тежкия кедров капак на скрина си с одеялата? Изведнъж си спомних първата си нощ в спалнята ми в замък Бъкип след години уютно спане в стаичката на Бърич над конюшните. Поне гоблените тук бяха всички с цветя и птици, без златооки Праотци, вторачени отгоре в изпълнено със страхопочитание дете, опитващо се да заспи. Все пак видях десетина промени, които трябваше да се направят в стаята, промени, които трябваше да са били въведени преди години от баща с малко повече усет. Обзе ме срам. Чувствах, че е грешно да я оставя сама в такова голямо и празно пространство.