Робин Хоб - Убиецът на Шута

Тя кимна и се вторачи покрай мен във вратата. Разкъсаните паяжини се полюшваха от лекото течение вътре. На лицето ѝ изгря усмивка и тя стисна малките си длани под брадичката си.

— Чудесно! За мен ли е?

Беше последната реакция, която можех да очаквам. Усетих, че се усмихвам в отговор.

— Вече е. Има други два достъпа към него. Един от моята спалня. И друг — от един килер. Другите два са трудни за отваряне, най-вече защото не са използвани от много, много дълго време. Този е по-лесен. Но и той не е използван от дълго време. Тъй че ще е пълен с паяжини и прах, с мишки и паяци.

Беше пристъпила до ръба на прохода. Плесна с ръка през провисналите паяжини и тръсна полепналите по пръстите ѝ парчета, изобщо непритеснена от малките многокраки твари. Обърна се към мен.

— Може ли вече да вляза? Може ли да взема лампа?

— Предполагам. — Ентусиазмът ѝ ме беше хванал неподготвен. Смятах само да посадя една идея в ума ѝ, да ѝ покажа място за оттегляне, ако се окаже застрашена, докато ме няма, за да я защитя. Избутах скритите лостове на вратата на кабинета, за да не може никой да влезе. Взех лампата от писалището. После затворих вратата към прохода и пуснах отново щифта на пантата в мястото му. — Опитай ти да я отвориш.

Щифтът беше упорит и отне доста дърпане, докато го освободи.

— Може да го смажем — каза задъхано, а след това се изправи, за да дръпне и отвори панела. — Може ли да взема лампата и да вляза първа?

Ако паднеше и изтървеше лампата, разлятото масло и пламъкът щяха да подпалят цялото имение.

— Внимавай — казах ѝ, след като ѝ връчих лампата. — Дръж я с двете ръце. И не падай.

— Няма — отвърна тя, но щом се озова в ръцете ѝ се усъмних в благоразумието си. Беше толкова явно възбудена и съсредоточена единствено в проучването. Влезе без никакво колебание в тесния тъмен коридор. Наведох се и я последвах.

Шпионските проходи на Върбов лес изобщо не бяха толкова изпипани като онези, които прошарваха замък Бъкип. Мисля, че ако бяха работа на баща ми, щеше да ги е направил за по-висок човек. Подозирах, че датират от първото престрояване на къщата, когато бяха добавили южното разширение. Често съм се чудил дали няма още и тайната на отварянето на вратите да се е загубила, докато къщата е сменяла обитателите си.

Проходът имаше къса площадка и след това стръмно стълбище. На върха на стълбището също имаше площадка и след това стръмен завой наляво. Там проходът ставаше малко по-широк. Продължаваше още шест стъпала нагоре и след това беше равен, докато стигне до зоната до камината. Не можех да се изправя в малкото пространство, но някой се беше чувствал удобно тук някога. Имаше грубо ниско столче, където да седи, докато шпионира, малък шкаф от тъмно дърво, чиито врати бяха затворени, и рафтче, където Пчеличка постави лампата. Инстинктът ѝ беше верен. Забелязах малкия предпазител около шпионката, предназначен да скрива светлината от лампата. Тя седна на столчето, без да забърше прахта, наведе се напред, за да надникне в кабинета ми, после се отдръпна и възкликна:

— Чудесно! О, тате, благодаря ти!

Стана, отиде до малкия шкаф и стигна лесно до дръжката. Надникна вътре.

— Виж! Тук има мастилница! Съвсем е изсъхнала, но мога да сипя мастило в нея. И има старо перо, цялото проядено. Ще ми трябва ново. Виж! Рафтът се пуска надолу и вече е масичка за писане! Колко умно! Наистина ли всичко това е за мен?

Онова, което е било навярно доста тясно пространство за малък шпионин, ѝ подхождаше съвършено. Пространството, за което бях мислил като за спешно укритие за нея, тя го виждаше като убежище, може би дори като стая за игри.

— За теб е безопасно място. Място, където да дойдеш и да се скриеш, ако почувстваш, че си в опасност, а не можеш да стигнеш до мен. Или ако ти кажа, че има опасност и трябва да избягаш и да се скриеш.

Тя ме погледна искрено; отбягваше очите ми, но светлият ѝ поглед обходи лицето ми.

— Ясно. Разбира се. Добре, тогава ще ми трябват свещи и кутийка с прахан. И нещо, в което да държа вода, и нещо с плътен капак, за пазене на корав хляб. За да не съм гладна, ако трябва да се крия много дълго. И възглавница и одеяло. И може би няколко книги.

Зяпнах я удивен.

— Не! Не, Пчеличке, никога не бих те оставил скрита тук по цели дни! Чакай… няколко книги? Наистина ли четеш толкова добре?

Изражението ѝ нямаше да е толкова изненадано, ако я бях попитал дали може да диша.

— Разбира се. Не могат ли всички?

— Не. Общо взето, човек трябва да бъде научен да чете. Знам, че майка ти ти показа буквите, но не мислех… — Зяпнах я в изумление. Бях я наблюдавал, докато си играе с перото и книгата си, като мислех, че само упражнява случайни букви. Бележката, която бе написала до сестра си, беше простичка, само няколко реда. Сега си спомних, че беше помолила за хартия, за да може да записва сънищата си; мислех, че беше имала предвид странните си рисунки. Потиснах внезапно обзелото ме желание да науча какво е писала, да разбера какво сънува. Щях да изчакам, докато сама предложи да го сподели с мен.