Робин Хоб - Убиецът на Шута

Бях муден, отлагащ нещата идиот. Заговорих бързо, за да запълня дългото мълчание.

— Сигурен съм, че сестра ти и братята ти никога няма да те оставят в недоимък — казах ѝ и бях убеден, че ѝ казвам истината.

— Не е същото като да знам, че ще си имам нещо свое — отвърна тя тихо.

Знаех, че е права. Преди да съм успял да я уверя, че ще направя всичко, за да я осигуря, тя заговори отново.

— Ето какво видях. Видях овце и овча тор, и слама. Видях много вълна на по-ниските дъски на оградата и много паячета, червени и черни на долната страна на дъските. Видях една овца, която лежеше и беше изтъркала всичката вълна и малко от кожата си от задницата. Друга овца се чешеше в един кол на оградата и ближеше устни. — Кимаше, доволна от наблюдателността си. Хвърли ми поглед, после извърна очи настрани и добави: — И видях Лин, който погледна към мен и след това настрана, все едно съм нещо, което предпочита да не вижда.

— Погледна те — съгласих те. — Но не беше неприязън. Мъчно му е за теб. Толкова те харесва, че според него трябва да си имаш свое коте или кученце. Виж как е той с неговото си куче и ще разбереш, че не би го предложил на дете, което не харесва.

Тя изсумтя скептично.

— Когато бях момче — заговорих ѝ кротко, — мразех това, че съм копеле. Смятах, че всеки път, когато някой ме погледне, това е първата мисъл, която му хрумва. Тъй че превърнах това, че съм копеле, в най-важното нещо за себе си. И винаги когато се запознаех с някого първото, което си помислях, беше как той мисли за това, че се запознава с копеле.

Повървяхме известно време в мълчание. Усещах, че вече е уморена. Неволно ме споходи мисълта, че трябва да укрепя издръжливостта ѝ с редовни предизвикателства, а след това си напомних, че не е куче или кон, а дете. Мое дете.

— Понякога — добавих предпазливо — решавах, че хората не ме харесват, преди да са имали възможността да решат сами. Така че не им говорех, нито правех някакво усилие да ги накарам да ме харесват.

— Да си копеле е нещо, което не се показва, освен ако не го накараш да се покаже — каза тя и посочи себе си. — Аз не мога да скрия това. Че съм малка и изглеждам по-млада, отколкото съм. Че съм светла, докато повечето хора са тъмни. Това, че мога да говоря все едно съм по-възрастна, отколкото съм, мога да скрия. Но ти каза, че не бива да правя това.

— Да. Някои свои различия не можеш да скриеш. Малко по малко можеш да даваш на хората да разберат, че си много по-умна от повечето деца на твоята възраст. А това ще те направи по-малко плашеща за тях.

Тя отново изсумтя презрително.

— Страх ли те беше от Паричка? — попитах я.

— Паричка?

— Кучето. Тя плаши ли те?

— Не. Разбира се, че не! Тя обича да ме бута с нос. Но Паричка е мила.

— Как разбра?

Поколеба се, преди да отвърне.

— Махаше с опашка. И не я беше страх от мен. — Помълча. — Може ли да си имам кученце?

Не исках разговорът да тръгне натам, но отново беше неизбежно.

— За мен би било трудно да позволя да си имаш куче точно сега. — Не и докато сърцето ми все още беше така отчаяно самотно. Не и докато се пресягах, волно или не, към всяко същество, което ме погледнеше със симпатия. Дори да не го обвържех, кучето щеше да е привлечено към мен, не към нея. Не. — Може би в бъдеще ще можем да поговорим отново за това. Но това, което исках да видиш… Уморена ли си? Да те понося ли?

Креташе едва-едва и бузите ѝ бяха почервенели от усилието и целувката на мразовития вятър.

Изправи гръб.

— Аз съм почти на десет. Много съм голяма за носене — заяви с достойнство.

— Не и от татко си — казах и я вдигнах.

Тя се вцепени в ръцете ми както винаги, но бях неумолим. Наместих я на лявото си рамо и удължих крачките си. Тя кацна там, смълчана и вдървена като пръчка. Помислих си, че схващам проблема ѝ. Поех си дъх и затегнах още по-здраво стените си. За миг бях замаян и объркан все едно, че изведнъж бях изгубил обоняние и зрение. Когато човек прибягва до Осезанието, става инстинктивно, а Умението се излива навън от неподготвения. Но бях възнаграден с това, че тя се поотпусна, а после възкликна:

— Мога да виждам толкова надалече! Можеш ли и ти да виждаш толкова далече непрекъснато? Е, сигурно можеш! Колко е чудесно!

Беше толкова доволна и възбудена, че нямах сърце да я въвличам отново в поученията си. Друг път, и то съвсем скоро, обещах си. Току-що беше загубила майка си и двамата току-що бяхме открили как да се достигаме един друг. На другия ден щях да говоря отново с нея как да успокои другите. Засега щях да се радвам на този прекрасен миг, в който тя беше най-обикновено дете и можех просто да бъда нейният баща.