Робин Хоб - Убиецът на Шута

Стигнах до пресечката и завих, за да се върна в кабинета на татко. Ходилата ми бяха премръзнали и студът започваше да пълзи нагоре по краката ми. Усетих гъделичкане по врата и едва не изтървах свещта. Оставих я долу и с пръсти смъкнах паяжината от косата си. Не намерих паяка, въпреки няколкото мига напразно търсене. Вдигнах отново свещта и продължих. Клепачите ми сякаш бяха натежали от сумрака на прохода. Щеше да е добре да се върна в стаята си и да се пъхна под одеялата.

Оставих отново свещта на пода, за да изчистя още паяжини от пътя си. Продължих по коридора и завих на един ъгъл, преди да ми хрумне, че не би трябвало да има паяжини на пътя ми, ако се връщах по стъпките си. Спрях, вдигнах свещта и се вгледах напред по тясната пътека. Не. Нямаше никакъв знак, че съм минавала тук. Паяжините бяха непокътнати и по пода имаше прах. Обърнах се и останах доволна, че отпечатъците от стъпалата ми и влаченето на халата ми там се виждаха ясно. Вече изобщо не беше трудно да намеря пътя си обратно и ускорих крачка.

Когато стигнах до пресечката, свещта вече бе догоряла на пънче в свещника. Помислих си ядосано как бях оставила другата свещ на малкото си писалище в първата шпионска килия. Добре, не беше толкова далече и скоро щях да се върна в кабинета на татко ми. Закопнях за огнището и се надявах, че цепеницата, която бях сложила в камината, все още ще гори. Забързах по дирите си. Стените от тъмни дъски сякаш се надвесиха по-близо, когато огънчето на свещта ми запърха. Наклоних го леко, за да може малко от восъка да изтече от свещника. Така фитилът стана по-висок и пламъкът се удължи, но също така можех да видя дъното под стопения восък. Лъхналият от зиданата стена въздух едва не угаси пламъчето. Заслоних го с длан и постоях на място, разколебана. Бях ли завила в грешна посока? Зиданата стена не беше ли по пътя към входа в килера? Или беше по прохода, който водеше до шпионката в спалнята ми? Примигах уморено и изведнъж осъзнах, че не мога да си спомня. Дирите ми в прохода не можеха да ми помогнат. Мишият скелет! Къде бях видяла мишия скелет?

Стоях на място, загледана в гаснещия пламък.

— Следващия път — казах на трупащия се мрак. — Следващия път ще донеса креда и ще отбележа накъде отива всеки проход.

Течението от зиданата стена пронизваше през халата ми. Обърнах се натам, откъдето бях дошла. Вече не можех да бързам, защото пламъчето едва трепкаше на последното късче фитил. Само да стигна до първата пресечка, щях да се оправя, обещах си. Дори свещта ми да угаснеше, можех да си намеря пътя до тайната килийка пипнешком. Можех ли? Пропъдих от мислите си всякакъв страх от плъхове. Светлината ми ги беше прогонила, а и със сигурност не стигаха толкова далече от кухните. Плъховете стоят където има храна.

Освен ако не са гладни и не търсят още храна!

Нещо докосна крака ми.

Побягнах, спънах се и паднах. Свещта угасна. Мракът ме заля, за да ме удави. Изпълни пространството, където доскоро го бе задържала светлината от свещта ми. За миг не можех да вдишам, защото имаше мрак вместо въздух. Придърпах стъпалата си в халата, ужасена, че може да им скочат плъхове и да ми отхапят пръстите. Сърцето ми биеше толкова силно, че разтърси цялото ми тяло. Надигнах се в тъмното, тръснах изгорената си ръка и издрасках капките восък от нея. Заозъртах се, но тъмнината беше непроницаема. Черното ме притискаше, вещество, което не можеше да се диша. Ужасът в мен се надигна.

— Мамо! — изпищях и след това изведнъж реалността на смъртта ми ме обкръжи, гъста и задушаваща като самия мрак. Нямаше я и нямаше никой, никой, който да може да ме спаси. Мрак и смърт станаха едно и също за мен.

— Мамо! Мамо, мамо, мамо! — крещях и крещях, защото ако бях в мрака и мракът беше смъртта, значи тя трябваше да може да дойде при мен.

Крещях докато не прегракнах, а след това само треперех окаяно, смълчана и обзета от ужас. Никой не дойде. И да се беше събудил някой и извикал, чул приглушения ми плач, не го чух. След като първият пристъп отмина, се свих на кълбо, задъхана. Поне се бях стоплила. Косата ми беше полепнала по черепа ми от пот. Само ходилата и дланите ми все още бяха студени. Загърнах коленете си и придърпах дланите в ръкавите си. Тупкането на собственото ми сърце изпълни ушите ми. Копнеех да мога да чувам по-добре, защото макар да се ужасявах, че може да чуя шумоленето на плъхове, още повече се страхувах да не ме нападнат изведнъж. Звуци на безпомощен страх заклокочиха в гърлото ми. Отпуснала чело на мазния под и задъхана, затворих очи да отблъсна притискащия ме мрак.