Робин Хоб - Убиецът на Шута

— Ето го и него — казах тихо на спътничката си.

— Кой? — попита ме тя и за миг изпитах раздразнение.

— Моят приятел. Онзи, когото чакам. — Размазах леко думите си, издърпах ръката си от нейната и тръгнах да посрещна Сенч и Ридъл. Леко извърнах глава, едва колкото да забележа с крайчеца на окото си как тя ми хвърли поглед през рамо и се заизкачва по стъпалата. Мъж, който слизаше по тях, я погледна в очите и ѝ кимна едва доловимо. Курва, значи.

Е, това беше странно. Не за първи път Сенч и машинациите му ме поставяха в неловко положение.

— Добре ли си? — попитах тихо, щом стигнах до него. Дишаше все едно се е надбягвал. Протегнах му ръка и той я хвана, смущаващ знак колко пребит се чувства. Без думи, Ридъл хвана другата му ръка. Спогледахме се угрижено.

— Ужасна буря. Хайде да седнем до огъня — предложи Сенч.

Устните му бяха потъмнели и дишаше шумно през носа. „Маскировката“ му се свеждаше до облекло в убити тонове от чудесна тъкан и скромна кройка. Стоманеносивата му коса намекваше за възрастта му, но лицето и осанката му не я издаваха. Беше надживял брат си и тримата си племенници и подозирах, че ще надживее и мен. Но тази нощ пътуването бе взело своята дан от него и трябваше да отдъхне. Умението можеше да поддържа тялото му, но не можеше да го направи отново млад.

Огледах пълното помещение. Мястото, което бях запазил близо до камината, беше заето веднага щом го освободих.

— Едва ли — казах му. — Но в две от стаите горе има камини. Ще попитам дали някоя е празна.

— Уредено е. Ридъл, моля те провери дали молбата ми е изпълнена — каза Сенч, а Ридъл кимна. Спогледахме се. Двамата с Ридъл имахме дълга история, по-дълга от неговото приятелство с Копривка. Много преди да се запознае с дъщеря ми и да я ухажва, той беше мой брат по оръжие. В малката ни война с Бледата жена на остров Аслевял го бях оставил по-зле от мъртъв. Беше ми простил за това. Аз пък му бях простил, че ме беше шпионирал за Сенч. Разбирахме се един друг може би по-добре, отколкото осъзнаваше Сенч. Тъй че кимването, което си разменихме, беше на стари приятели. Беше типичен мъж от Бък, тъмнокос и тъмноок, и облечен тази вечер така, че да се слива с кръчмарската тълпа. Отдалечи се и се запровира без усилие през тълпата, без някой да се намръщи, че са го избутали. Беше талант, за който му завиждах.

— Хайде да седнем, докато Ридъл се върне — предложих и дадох пример. Масата не беше от най-желаните, близо до течението през вратата и далече и от камината, и от кухнята. Беше най-доброто място да си побъбрим насаме, което можехме да си пожелаем. Сенч се смъкна грубо на стола срещу мен. Очите му обиколиха помещението; погледна нагоре по стълбището и кимна сякаш на себе си. Зачудих се дали търси някого, или беше просто навикът на стария убиец да надуши всеки, който може да е опасност. Изчаках го да заговори сам за работата си.

— Защо е толкова пълно тук? — попита той.

— Минаващ керван търговци на коне и добитък, затова си говорят при огъня. Трима търговци, шестима ратаи. Очаквали да стигнат до следващия град преди да спрат за нощта, но лошото време ги принудило да останат тук. Не са много доволни да оставят стоката си в открити стобори за нощта, но това е най-доброто, което мястото може да им предложи. Ратаите ще спят в плевниците. Търговците твърдят, че стоката им е от най-добро качество, и казват, че са притеснени за крадци, но чух две конярчета да говорят за конете им като за похабени кранти. Един от търговците не приказва много, но сбруята на коня му е халкидски стил. И личният му кон е доста добър.

Сенч кимна и въпреки умората устата му се изви в лукава усмивка.

— Аз те научих на това — каза със задоволство. Очите му се взряха в моите и обичта в тях ме изненада. Сантиментален ли ставаше в старостта си?

— Да ти докладвам, коректно и пълно, беше едно от първите неща, които ме научи — съгласих се.

Помълчахме малко, замислени на какво още ме беше научил.

Бях се разбунтувал и бях избегнал съдбата на кралски убиец. Сенч никога не беше пожелал да го направи. Можеше вече да не е скрит паяк в тайните проходи на замък Бъкип, можеше да го поздравяват вече като лорд Сенч и открито да съветва крал Предан, но нямах съмнение, че ако крал Предан сметне, че някой трябва да бъде убит, все така ще се справи с предизвикателството.

Вече дишаше по-леко. Появи се едно кръчмарче, тупна две половници горещ ром с бито масло и сайдер на масата и зачака. Сенч ми се усмихна. Поклатих глава и с престорена неохота бръкнах в колана си, намерих няколко монети и платих питиетата. Щом момчето се отдалечи, попитах Сенч: