Робин Хоб - Убиецът на Шута

— По-трудно ли беше, отколкото очакваше, да преведеш Ридъл с теб през стълба?

Не го отрече.

— Понесе го по-добре от мен. Макар че заех сила от него, за да го направя. — Вдигна димящата си халба и въздъхна. Очите му над ръба отново обходиха помещението.

Кимнах, а след това се наложи да попитам:

— Как го направи? Той не е Умел.

— Не е. Но Копривка го е научила да ѝ заема сила, когато ѝ потрябва, а това създава някакъв вид отвор… Е, това не е подходящата дума. Дръжка? Не съм сигурен как да го нарека. По-скоро като кон, винаги с въже около шията, тоест има как да закачиш повод, когато потрябва. Служи ѝ в това качество, като извор на сила. И в още няколко други също.

Стръв, на която нямаше да клъвна. Отпих от рома. Гадно питие, но стоплящо все пак.

— Как може да заема сила на Умение, ако не е Умел?

Той се покашля и заговори хрипливо.

— Както Бърич заемаше сила на баща ти. Имаше дълбока лична връзка и той, като Ридъл, имаше голям резерв от физическа сила. Умението би помогнало, разбира се, ако го имаше. Но след като беше служил на едно лице в това качество, можеше да се довери достатъчно, за да позволи на друг да извлече от него.

Помислих над това.

— Пробвал ли си този експеримент преди? — попитах с любопитство.

Той вдиша по-дълбоко и потрепери. Все още беше премръзнал, но тялото му започваше да се стопля в запарения въздух на кръчмата.

— Не. Сметнах, че е добра възможност. Времето в Бъкип беше чудесно. Често съм използвал камъните, за да пътувам дотук. Не знам защо беше толкова изтощително.

Въздържах се да му кажа нещо за възрастта му.

— В ръкопис ли прочете това, или на табличка?

И канеше ли се да препоръча по-разширено и редовно използване на стълбовете Умение? Стегнах се да го разубедя.

Той кимна. Очите му гледаха не мен, а Ридъл, който си пробиваше път към нас, вдигнал високо халбата си с горещ ром. След него вървеше млад слуга с вързоп дърва за огън на гръб и запас свещи в ръце.

— Ще приготви стаята — каза Ридъл, след като седна при нас, а момчето се запъти нагоре по стълбището с товара си. — Дайте му няколко минути да запали огъня и ще се качим горе. — Погледът му се премести на мен. — Том. Изглеждаш малко по-добре, отколкото последния път, когато те видях.

— Малко — съгласих се. Пресегнах се над масата и си стиснахме китките. Усетих странен лек гъдел, когато ръката ми докосна кожата му. Беше на Копривка. Странно бе това усещане, да разпозная допира ѝ на него, толкова интимен, че сякаш бях подушил уханието ѝ на дрехите му. Вълкът в мен се изправи нащрек. Зачудих се дали Сенч го долавя толкова ясно като мен. Една мисъл се разгъна в ума ми и ми се стори, че разбирам защо пътуването през камъните е било толкова мъчително. Дали Копривка беше пътувала с Ридъл, слушайки с неговите уши и виждайки всичко, което той бе видял? Беше интуитивен скок, който ме накара да повярвам, че присъствието ѝ би усложнило пътуването им. Запазих хипотезата за себе си. Погледнах го в очите, зачуден дали ще зърна дъщеря си там. Не видях нищо, но усмивката му се разшири. Всичко това — само за един миг.

— Тъй. Уморително пътуване, в тази буря и прочее.

Пуснах ръката на Ридъл и се обърнах отново към Сенч.

— Е, какво те води толкова далече в такава гадна нощ?

— Ще изчакаме за стаята с огъня — отвърна Сенч и вдигна отново халбата си. Ридъл ме погледна и повдигна вежда. Трябваше да е някакво послание към мен, но не разбрах какво.

Седяхме почти без да говорим, оставили се на рома да ни сгрее, докато чакахме. Когато момчето дойде и ни увери, че огънят се е разгорял добре, Ридъл му метна една монета и се качихме горе. Стаята беше в края на коридора, с общ комин с камината на долния етаж. Бях изненадан, че търговците на добитък не я бяха поискали, но сигурно кесиите им бяха по-плоски от тази на Сенч. Ридъл отвори вратата и с изненадваща бързина в ръката му се появи малък нож. На ръба на едно от леглата в стаята седеше момичето, което ме беше объркало по-рано. Последвах примера на Сенч, който изобщо не изглеждаше изненадан. Момичето също не изглеждаше притеснено от внезапното ни влизане. Беше навела леко глава и ни изгледа предпазливо с крайчеца на нефритенозелените си очи.

Тук имаше нещо, което знаех, но не можех да го разгъна пред ума си от дъното на мислите си. Бях се вторачил в момичето. Устните ѝ се извиха в котешка усмивка.

Сенч спря, а после влезе и се настани на масата. Беше добре подредена стая, устроена да настани пътуващи групи, с маса и четири стола, четири тесни легла и тежки пердета на прозореца. В ъгъла имаше пътнически сандък, новите му кожени каиши бяха едва ожулени. Момичето все едно изобщо го нямаше, толкова внимание ѝ обърна Сенч. Вместо това заговори на Ридъл: