Робин Хоб - Убиецът на Шута

Вратата на хана се отвори широко и пропусна вятър, дъжд и едно прогизнало ратайче от конюшнята, последвано от двама мокри търговци. Зад тях вечерното небе помръкваше към нощ. Изръмжах наум. Бях се надявал, че Сенч ще пристигне рано и ще приключи бързо с работата си. Тревожех се, че бях оставил Пчеличка сама във Върбов лес. Беше ме уверила, че всичко ще е наред, че ще рисува картини в стаята си до огъня и ще си легне веднага щом ѝ се доспи. Бях се опитал напразно да я убедя, че може би ще ѝ е приятно да прекара една вечер с Лин и жена му. Изглеждаше уплашена и ужасена от тази идея. Тъй че я бях оставил, като ѝ обещах, че ще я нагледам веднага щом се върна. Отпих от виното си и се помъчих да реша дали да се тревожа за това, че Пчеличка е сама, или за Сенч някъде навън в бурята.

Някаква жена ме тупна по гърба, после пак. Обърнах се и я зяпнах. Първата ми мисъл беше, че е Сенч, в някое от по-шантавите си превъплъщения. Но беше твърде ниска, за да е длъгнестият старец, когото познавах. Както бях седнал на пейката, обръщането ми постави очите ми на едно ниво с гърдите ѝ. Безпогрешно истински. Погледът ми продължи нагоре. Тя ми се усмихваше широко. Имаше леко несъответствие между предните ѝ зъби и зелените очи с дълги мигли. Косата ѝ бе много тъмно кестенява.

— Здрасти — каза тя.

Значи не беше Сенч. Пратеничката му, или някое твърде дружелюбно момиче от кръчмата, или курва? Толкова много възможни начини тази вечер да тръгне в много неправилна посока. Вдигнах халбата си, пресуших я и ѝ я подадох.

— Още една, моля.

Не вложих дружелюбност в гласа си.

Тя повдигна вежда.

— Не нося бира.

Пренебрежението ѝ не беше престорено. Леко настръхнах. „Внимавай.“

Хм. Познавах това момиче. Виждал го бях някъде и беше отчайващо и тревожещо, че не можех да си спомня къде съм я срещал или при какви обстоятелства. Някоя на пазара? Дъщеря на някой от пастирите ни, пораснала и излязла сама? Е, не ме беше нарекла по име, нито зениците ѝ бяха реагирали все едно, че ме е разпознала. Играй пиян. Вдигнах ръка, почесах се по носа и я пробвах.

— Не бира — казах ѝ. — Греяно вино. Вън е студено.

— И вино не нося — отвърна тя. Лек акцент. Не беше прекарала детството си в Бък.

— Жалко. — Обърнах се отново към огъня.

Тя избута настрана мокрото ми наметало и дръзко се настани до мен. Това стесни ролите ѝ до курва или пратеничка. Наведе се към мен.

— Изглеждаш измръзнал.

— Не. Намерих си добро място до огъня. Пих греяно вино. Просто чакам един човек.

Тя се усмихна.

— Може аз да съм твоят човек.

Поклатих глава в пиянско объркване.

— Не. Не, не би могла. Моят човек е много по-висок и по-стар, и освен това е мъж.

— Е, може да съм човек на твоя човек. Това би те направило мой човек, нали?

Люшнах леко глава.

— Може би. — Опипах кесията на бедрото си и се намръщих. После се усмихнах. — Ей. Ако ще си мой човек, тогава сигурно би могла да ми платиш следващото пиене? — Вдигнах халбата си обнадеждено, с глупава усмивка, и се вгледах в лицето ѝ. Никоя опитна курва нямаше да си губи времето с мъж, който няма пари да си купи още пиене.

По лицето ѝ пробяга несигурност. Не бях казал каквото очакваше. Изведнъж се почувствах много стар. Някога този вид интрига щеше да ме забавлява. Винаги бях извличал голямо удоволствие в справянето с малките изпитания, които Сенч постоянно ми налагаше. Участвал бях в не една от неговите постановки, за да объркаме други. Но тази вечер просто ми се искаше да се срещна със стария си учител, да разбера какво иска и след това да се прибера у дома. Наистина ли този маскарад беше нужен повече? Бяхме в мир и политически стабилни. Защо му беше нужно да наема шпиони и да подлага хора на изпитания? Време ми беше да отцепя през мъглата и да задвижа играта. Но не толкова нагло, че Сенч да се обиди. Тъй че отново присвих очи към нея и попитах:

— Кое според теб е по-добре? Греяно вино до топла камина в студен ден, или халба, докато седиш на сянка?

Тя кривна глава и видях, че е много по-млада, отколкото бях сметнал. Едва ли беше видяла двайсет лета в живота си. Откъде я познавах?

— Бира на сянка — отвърна тя без колебание. — Макар че сянка е трудно да се намери, когато слънцето не се е показвало от дни.

Кимнах, вдигнах наметалото си и предложих:

— Защо не потърсим Сенчица?

Тя се усмихна.

Станах и тя ме хвана за ръка. Поведе ме към дървеното стълбище, което водеше към стаите горе. Бурята навън се беше усилила. Порив на вятъра заблъска хана и вътрешните кепенци се разтресоха. Миг по-късно вратата се разтвори широко и остана така, вътре нахлуха вятър и дъжд. Сред виковете от всички маси някой да затвори вратата двама мъже залитнаха вътре, подпрени един на друг. Единият стигна до празна маса, опря ръцете си на нея и остана така, задъхан. Ридъл се обърна към вратата и я затръшна срещу бурята. В следващия момент познах Сенч, подпрян на масата.