Робин Хоб - Убиецът на Шута

Сенч ме погледна в очите.

— Безопасно е. Тя е една от нас.

— В повече от едно отношение, явно — отвърнах. Чух лекото ѝ ахване, но не можах да разбера дали съм улучил целта си, или беше насмешка. Седях неподвижно, но някъде един вълк настръхна и изръмжа тихо.

Усетих лекия ѝ допир отзад на яката ми, след това на рамото на ризата ми. Тя се наведе, за да пипне бедрото ми, и после усетих как ръката ѝ ме забърса по ребрата. Когато отдръпна пръстите си, тъканта на ризата ми ги последва за миг. После тя остави иглите на масата. Бяха шест на брой, не четири, всяка по-малко от половин пръст дължина. Главите им бяха оформени като малки зелени паячета.

— Ако бях забила която и да е от тях малко по-силно, щеше да е пронизала кожата ти. — Наведе се още над рамото ми и заговори до ухото ми: — Всяка от тях можеше да е топната в отрова или приспивателна доза. Щеше да си се килнал пред огъня като поредния заспал пиян и никой да не може да те събуди повече.

— Казвал съм ти — заговори строго Сенч. — Тези паяци са суета, каквато никой убиец не може да си позволи. НИКОГА не оставяй следа, която би могла да се свърже с теб. Разочарован съм от теб.

Гласът ѝ се стегна при укора му.

— Просто ги използвах, за да докажа, че аз съм ги поставила, не някой друг шпионин, пратен преди мен. Никога не бих ги използвала на задача, която е поверителна или важна. Използвах ги само за да докажа това, което ти казах. Той е непредпазлив. — Пренебрежението ѝ ме жегна. Стоеше зад мен, леко отляво, когато добави: — Муден. Всеки би могъл да го убие. Или детето му.

Не бях знаел, че ще го направя. Столът ми се преобърна, щом се задвижих. Не бях толкова бърз като някога, но все пак бях по-бърз от нея. Тя падна на пода по гръб. Лявата ми ръка стисна дясната ѝ китка с малкия нож, който беше издърпала, докато падаше под мен. Десният ми палец беше на гръкляна ѝ, натискаше здраво и дълбоко, пръстите ми се впиха в тила ѝ. Зъбите ѝ бяха оголени и очите почти изцъклени. Усетих, че Сенч се е изправил над нас.

— Спрете! И двамата! Не затова ви събрах. Ако исках някой от двама ви да е мъртъв, щях да го направя по-ефикасно, отколкото да ви пусна един срещу друг.

Вдигнах палеца си от гърлото ѝ и в същото време издърпах ножа от ръката ѝ. Вдигнах се на крака със скок назад, което ме постави извън обсег. Още стъпка назад и имах стената за гърба си, и двамата пред очите ми. Надявах се никой от двамата да не забележи какво ми беше струвало това. Дишах бавно и спокойно, въпреки блъскащото ми в гърдите сърце и отчаяната нужда за повече въздух. Посочих с пръст момичето.

— Никога не заплашвай детето ми.

— Не съм! — Ядосаният ѝ отговор прозвуча приглушено, докато се вдигаше с помощта на един стол. Оставих я и насочих яда си към стария си наставник. — Защо пусна убиец по мен? — попитах намръщено.

— Не съм — отвърна той с възмущение. Заобиколи масата и се върна на стола си.

— Не ми беше казано да те убия, само да изпробвам слабостта ти. Беше малко изпитание — намеси се момичето. Вдиша с усилие и добави обвинително: — На което се провали.

И седна на стола.

Колкото и да исках да го отрека, не можех. Заговорих само на Сенч.

— Като онзи, дето ми прати преди. Когато Пчеличка беше едва на няколко дни.

Сенч не трепна.

— Донякъде. Само дето онова беше просто едно момче. И, както подозирах, непригодно за обучението. Беше едно от нещата, които искахме да открием за него. Пренасочих го, както ти предложи. Моя грешка. Наистина не беше подготвен за теб.

— Но аз бях — заяви момичето с кротко задоволство.

— Престани да злорадстваш — каза ѝ Сенч. — Ще си го озаптиш този език. Дразниш човек, който можеше набързо да те е убил преди минута. За нищо. Ще го настроиш против себе си и никога няма да можеш да работиш с него.

Не мръднах от мястото си.

— Вече не върша този вид „работа“ — казах хладно на стареца. — Нито имам нужда сега да живея все едно, че всеки непознат може да е излязъл да ме убие. Освен ако не сте направили нещо, за да раздвижите отново онези заплахи.

Той скръсти ръце на гърдите си и се отпусна в стола си.

— Фиц. Престани да се държиш като магаре и се върни на масата. Онези заплахи никога не са преставали. Точно ти от всички хора би трябвало да знаеш това. Общо взето се отдръпна от опасностите и почти се получи. Повечето хора, които са се досетили кой си, или не са зложелателни към теб, или не са имали особена причина напоследък да желаят смъртта ти. Но когато създаде дете, това промени някои неща. Мислех, че със сигурност си осъзнал това и че взимаш предпазни мерки. Първия път, когато изпитах границите ти, изглеждаше съвсем наясно за опасността. Но когато Копривка ми каза колко си затънал в скръб и че е напълно възможно детето да се нуждае от специална защита през целия си живот, реших да ти предложа помощ, ако ти трябва. Особено след като тя спомена, че е възможно да пратиш детето в Бъкип. Или сам да се върнеш там.