Робин Хоб - Убиецът на Шута

После умря.

Пропълзях в лавандулата и докоснах лицето ѝ. Наведох се и опрях глава на гърдите ѝ. Чух последния удар на сърцето ѝ. След това дъхът ѝ излезе на въздишка и всичко в нея затихна. Вятърът духаше леко и пчелите жужаха усърдно в цветята. Тялото ѝ все още беше топло и все още миришеше като мама. Прегърнах я и затворих очи. Отпуснах глава на гръдта ѝ и се зачудих какво ще стане с мен сега, след като жената, която толкова ме беше обичала, си беше отишла.

Денят тъкмо захладняваше, когато баща ми дойде да ни потърси. Беше ходил на пасищата за овце, разбрах, защото носеше в дясната си ръка букет рози, които растяха по пътеката. Дойде до дървената порта в ниския каменен зид, който ограждаше градината, погледна ни и разбра. Разбра, че е мъртва, преди да е отворил портата. Все пак затича към нас, сякаш можеше да догони мига, в който все още не беше твърде късно. Смъкна се на колене до тялото ѝ и притисна ръцете си в нея. Задиша силно и хвърли сърцето си в нея, докато търсеше в плътта някакъв признак на живот. Притегли ме към себе си и разбрах каквото разбра и той. Беше си отишла безвъзвратно.

Притисна ни двете до себе си, отметна глава и зави. Челюстите му се разтвориха широко, лицето му се извърна към небето и жилите на шията му се издуха.

Не издаде звук. Но скръбта, която се изливаше от него и към небето, нахлу в мен и ме задави. Удавих се в нея. Сложих ръце на гърдите му и се помъчих да се избутам от него, но не можах. От невъзможно далече усетих сестра си. Блъскаше по него и настояваше да разбере какво не е наред. Имаше други, които никога не бях срещала, викаха в ума му, предлагаха да пратят войници, да влеят сила, да направят за него всичко, което бе възможно да се направи. Но той не можеше дори да изкаже болката си.

Майка ми е! — осъзна изведнъж сестра ми. И: Оставете го намира. Оставете ни на мира! — заповяда на всички, и те се отдръпнаха като вълна.

Но скръбта му все още кипеше, буря, която ме блъскаше със свирепи ветрове и от която не можех да избягам. Загърчих се диво, знаех, че се боря да не полудея и може би — за живота си. Не мисля, че дори съзнавах, че ме държи заклещена между тътнещото си сърце и изстиващото тяло на майка ми. Измъкнах се изпод ръката му, паднах по гръб на земята и останах да лежа там, зяпнала като риба на сухо.

Малката дистанция, която бях спечелила от него, не беше достатъчна. Запокитена бях във вихрушка от спомени. Целувка, открадната на стълбище. Първия път, когато бе докоснала ръката му и не беше случайност. Видях мама, тичаща по бряг от черен пясък и камък. Познах океана, който никога не бях виждала. Червените ѝ поли и сини шалове, които плющяха във вятъра, и тя се смееше през рамо, докато татко ми я гонеше. Сърцето му се беше разтуптяло от радост при мисълта, че може да я догони, че може игриво да я задържи в прегръдката си, та дори само за миг. Бяха деца, видях изведнъж, играещи си деца, само няколко години по-големи, отколкото бях аз. Изобщо не бяха пораснали, нито един от двамата. През целия им живот тя бе останала за него момичето, онова възхитително момиче, само мъничко по-голямо от него, но толкова земна и мъдра, и толкова женствена към всичко, което бе толкова мъжко в живота му.

— Моли! — извика той, думата изведнъж се изтръгна от него. Но нямаше дъх, за да я извика; изпъшка я. Рухна над тялото ѝ разплакан и зашепна: — Толкова съм сам. Толкова съм сам. Моли. Не може да те няма. Не може да съм толкова сам!

Не му проговорих. Не му напомних, че все още си има мен, че не е така, както казва. Все още си имаше и Копривка, и Сенч, и Предан, и Шишко. Но тогава узнах сърцето му; не можех да не го узная, докато чувствата бликаха от него като кръв от смъртоносна рана. Скръбта му отразяваше моята точно. Никога повече нямаше да има някой като нея. Никога повече нямаше да има някой, който да ни обича толкова пълно — и с толкова малко основание. Предадох се на скръбта му. Проснах се на земята и загледах помръкващото небе, а звездите започнаха да изникват в синята тъма.

Една кухненска слугиня ни намери там, изпищя от ужас и затича към къщата да доведе помощ. Слугите дойдоха с фенери, уплашени от господаря в неистовата му скръб. Но нямаше нужда да са предпазливи. Всичката му сила го беше оставила. Не можеше дори да се вдигне, както беше на колене, дори когато издърпаха тялото ѝ от прегръдката му, за да го приберат в къщата.

Чак когато посегнаха и за мен, той се изправи.

— Не — каза и в онзи момент заяви правото си над мен. — Не, тя е моя, вече. Кутре, ела тук, при мен. Аз ще те занеса.