Робин Хоб - Убиецът на Шута

— Не да изпиташ мен, значи?

Той вдигна ръка от облегалката на стола и махна вяло.

— Може би малко. Никога не вреди да си сигурен, че човек не е загубил остротата си. — Погледна чашата. — Това вино ли е?

— Да. — Налях чашата и му я подадох. Той я взе, отпи и я остави. Попитах: — Тъй. Защо все още ми трябва острота?

Пронизващите му зелени очи се взряха в мен.

— Носиш нов Пророк на света и ме питаш това?

Овладях нервите си.

— Не е Пророк. Тя е Пчеличка Беджърлок.

Премълчах, че малкото ми момиченце няма никога да е опасност за никого.

Той опря лакът на облегалката на стола и отпусна брадичка в дланта си.

— Загубил си остротата си, ако мислиш, че толкова тънък щит може да я защити.

— Да я защити от какво? — Погледнах покрай него към стоящите прави Розмарин и Фицбдителен. — Единствената опасност, която съм видял, дойде от хора, на които би трябвало да мога да се доверя. Хора, за които мислех, че ще я защитават.

— Не беше опасност. Беше напомняне, че трябва да си бдителен. Защото докато откриеш, че има опасност, става много късно да вдигнеш преградите си. — Изгледа ме намръщено. — Кажи ми, Фиц, какво си намислил за детето си? Какво образование, какво обучение? С какво ще я дариш и къде се надяваш да се омъжи?

Зяпнах го.

— Тя е бебе, Сенч!

И навярно щеше да си остане бебе завинаги. Дори да започнеше да расте и да прояви остър ум, имаше много време да мисля за такива неща. Все пак бях поразен, че изобщо не съм се замислял за това. Какво щеше да стане с нея, когато с Моли си отидехме от този свят? Особено ако се окажеше малоумна?

Сенч се обърна в стола си и бандажът под ризата му се очерта за миг. Изгледа сърдито публиката ни.

— Вие двамата нямате ли уроци за учене?

— Да, но… — почна Розмарин.

— Излезте — прекъсна я той властно.

Тя присви устни за миг.

— Утре — каза на Фицбдителен и момчето се опули изненадано от това колко набързо го разкарват. Присви се в поклон, обърна се към нас и спря, явно объркан как точно да се сбогува с нас.

Кимнах му учтиво и казах:

— Надявам се да не те видя отново скоро, Фицбдителен.

— И аз, сър — отвърна той и замръзна, смутен да не би да е проявил грубост.

Изниза се от стаята, а лейди Розмарин въздъхна раздразнено и го последва с малко повече достойнство. Сенч не проговори, докато не се отдалечиха достатъчно по скритото стълбище, след което се обърна към мен.

— Признай го. Изобщо не си помислял за бъдещето ѝ.

— Не съм. Защото дори не осъзнах, че Моли наистина е бременна. Но сега, след като Пчеличка се роди…

— Пчеличка. Чудесно име! Тя ще живее ли? Заяква ли? — Беше неумолим.

Помълчах.

— Тя е мъничка, Сенч. И Моли казва, че не прави нещата, които би трябвало вече да прави. Но се храни добре и спи, и понякога плаче. Освен че е толкова малка и че не си вдига главата, нито се обръща все още, не виждам нищо нередно…

Думите ми свършиха. Сенч ме гледаше със съчувствие. Заговори добродушно.

— Фиц. Трябва да си представиш всяко възможно бъдеще за нея. Какво ще правиш, ако е глуповата или ако изобщо не може да се грижи за себе си? Или ако порасне красива и интелигентна и хората я признаят за Пророк? Или ако е обикновена и простичка, и не особено умна? Най-малкото всички ще знаят, че е сестра на кралската Майсторка на Умението. Това е достатъчно власт, за да бъде ухажвана. Или да я превърне в ценна заложничка.

Не ми остави време да събера мислите си, а продължи:

— Копривка беше образована достатъчно добре за провинциално момиче, чиито перспективи бяха не много по-добри от това да се омъжи за оземлен селяк. Говори с нея някой път къде чувства тази липса. Бърич я научи на четене, писане и смятане. Моли я научи на пчеларство и градинарство и тя се оправя добре с коне. Но история? Формата на света? Езици? Малко беше получила от това и ѝ трябваха години усилия, за да запълни тези празнини. Срещал съм другите деца на Моли и те са съвсем добри мъже. Но ти не отглеждаш дъщерята на селяк, Фиц. Ако заровете се бяха обърнали другояче, можеше да се очаква да носи коронката на принцеса от Пророците. Няма да я носи. Но би трябвало да я образоваш все едно, че ще я носи.

„Ако може да бъде образована.“ Потиснах тази мисъл. „Следи разсъжденията на Сенч.“

— Защо?

— Защото човек никога не знае какво ще донесе съдбата. — Махна широко с лявата си ръка, докато вдигаше чашата с дясната. — Ако се провери за Умението и го има, би ли я изпратил да дойде в замък Бъкип, без да знае нищо за произхода си? Би ли я накарал да се бори, както се бореше Копривка, за да се научи да плува в социалните води? Кажи ми, Фиц. Ако я отгледаш като Пчеличка Беджърлок, ще бъдеш ли доволен да я омъжиш за селяк и да позволиш да се мъчи цял живот?