Робин Хоб - Убиецът на Шута

Но проникването през външната стена беше само първата стъпка. Още не бях в самия замък, а в двора, определен за добитъка, в случай че крепостта бъде обсадена. През Войните на Алените кораби животните бяха държани тук, но дворът едва ли беше използван много в последно време. В тъмното зад няколко празни обора смъкнах домашнотъканата си блуза и широките панталони и ги скрих в едно празно дървено корито. Под тях бях облечен в синьото на Бъкип, старата ми униформа на гвардията на Бък. Беше ми малко отесняла около кръста и миришеше на прах против бълхи и кедър от раклата, където я бях пазил, но вярвах, че ще ме преведе незабелязано покрай някой случаен поглед.

Навел глава и с бавни стъпки все едно, че бях уморен или да речем подпийнал, минах през дворовете и влязох през кухненската врата, която водеше към трапезарията за охраната. Изпитвах странна смесица от чувства при това тайно завръщане у дома. Замъкът Бъкип щеше винаги да е дом за мен, а особено кухните. Толкова много момчешки спомени ме заляха при вълната от миризми, която ме посрещна. Ейл и пушени меса, и сирена, печащ се хляб и гореща супа, къкреща и подканяща. За малко да се поддам на изкушението да вляза, да седна и да ям. Не от глад, а просто за да вкуся отново уханията на дома.

Вместо това тръгнах тихо по каменните плочи на коридора, покрай два малки склада и след това, малко преди стъпалата за мазето, влязох в един определен килер. Там самодисциплината ми ме изостави и си откъснах няколко от навързаните наденички, преди да отместя панела с рафтове, за да получа достъп до тайните проходи на замъка. Затворих тайната врата и спрях в пълния мрак на проходите.

Изядох наденичките и съжалих, че нямаше време да ги полея с половница бъкипски ейл. После с въздишка оставих краката си да ме поведат по криволичещите коридори и тесни стълбища, които лъкатушеха в стените на замъка Бъкип. Беше лабиринт, който познавах от детството си. Единствените изненади, на които се натъкнах, бяха няколко паяжини — познатият риск на този шпионски път.

Не отидох до тайните помещения, където Сенч ме беше учил на занаята на придворния убиец. Знаех, че вече не живее и не спи в зоната, която бе обитавал някога. Запровирах се през тясното пространство между стените на етажа, където беше кралската спалня. Влязох в голямата спалня на Сенч през огледалния панел на умивалнята му — изненадах се, че не го е преградил някак. Промъкнах се с боязън, че ще ме очаква, че по някакъв начин е отгатнал плана ми, но стаята му беше празна и студена, огънят едва тлееше в огнището. С бързо движение извадих от джоба си лъскав кафяв жълъд и го оставих на възглавницата му. След това се върнах в шпионския лабиринт и потърсих старата му лаборатория на убиец.

О, колко се бе променила тя от детството ми! Подовете бяха пометени и измити. Надрасканата каменна маса, където бяхме извършвали опитите си, когато бях момче, беше безукорно разчистена от смеси и апаратура. Всичко беше спретнато прибрано на рафтове. Купите и стъкларията бяха почистени и сортирани. Имаше определено място за всеки хаван и чукало, а лъжиците от дърво, желязо и месинг бяха спретнато подредени на лавици. Имаше много по-малко рафтове със свитъци, отколкото помнех, а колкото бяха останали, бяха грижливо прибрани. На друга лавица бяха инструментите на някогашния ми занаят. Малки ножове с жлебове на остриетата, някои в кании, други голи, лежаха до изрядно опаковани и етикирани прахове и хапове, сънотворни и отровни. Лъскави игли от сребро и месинг бяха безопасно забити в ивици мека кожа. Навити гароти дремеха като смъртоносни змийчета. Някой с много методичен ум отговаряше сега за това. Не Сенч. Колкото и гениален и прецизен човек да беше, Сенч никога не беше бил подреден. Не видях и някакви следи от научните му занимания: никакви опърпани стари ръкописи не чакаха за превод или преписване. Никакви разхвърляни счупени пера, никаква отворена мастилница. Дебел пухен дюшек покриваше старата дървена стойка на леглото, а малкият огън в изрядно пометената камина гореше чисто. Леглото изглеждаше все едно е нещо за показ, а не използвано редовно. Зачудих се кой се грижи за тези стаи сега. Със сигурност не беше Шишко. Простодушният дребосък вече беше стар за същество като него, а и никога не беше държал на домакинските си задачи. Нямаше да е осигурил лавица с восъчни свещи, високи и подредени стройно като войници, готови да заемат местата си в свещниците. Запалих две, за да подменя вече почти изгорелите в месинговите свещници на масата.