Робин Хоб - Убиецът на Шута

През онези дни домакинството беше кротко, но оживено, с онази рутина, в която животът винаги е пълен с шетане. Невръстната ми дъщеря се хранеше добре и спеше точно толкова малко, колкото всяко новородено, според Моли, което за мен изглеждаше невъзможно малко. При все това не ни безпокоеше нощем с плач. Лежеше неподвижно и мълчаливо, с отворени очи и зяпнала в ъгъла на помръкналата стая. Все още спеше заслонена между Моли и мен, а през всичките часове на деня беше под грижата на майка си.

Растеше, но бавно. Беше здрава, но Моли ми сподели, че не правела това, което могат да правят други бебета на нейната възраст. Отначало пренебрегнах тревогата ѝ. Пчеличка беше малка, но съвършена в очите ми. Когато я погледнех в люлката, тя зяпаше в тавана със син поглед, който пронизваше сърцето ми с любов.

— Дай ѝ време — казах на Моли. — Ще започне. Отхранвал съм много слабачета и съм виждал как стават най-свирепите кучета в глутницата. Ще се справи.

— Тя не е куче! — сгълча ме Моли, но се усмихна и добави: — Беше дълго в утробата ми и излезе малка. Може би ще ѝ отнеме повече време да израсне и навън.

Не мисля, че повярва на думите ми, но те все пак я утешиха. Но докато дните течаха, не можех да пренебрегна факта, че бебето ни не се променя. На един месец беше малко по-голяма, отколкото когато се роди. Отначало слугините подхвърляха колко „хубаво бебе“ била, толкова спокойно и кротко. Но скоро престанаха да казват такива неща и жалостта на лицата им нарастваше. А в мен нарастваше страхът, че детето ни е идиот. Нямаше обаче нито един от признаците, познати на всички родители на малоумно дете. Езичето ѝ подхождаше на устата, очите и ушите бяха пропорционални. Беше хубава като кукла и също толкова малка и нереагираща.

Тогава не приех факта.

Вместо това се съсредоточих върху шпионина, който Сенч бе пратил в дома ми. Гневът ми нарастваше. Може би го подхранваха страхът и ужасът, които не си признавах. Дълго мислих за това. Не исках да се противопоставя на Сенч посредством Умението. Казах си, че трябва да застана пред него и да го накарам да разбере, че не съм човек, с когото да си играе, особено когато съм угрижен с детето си.

В края на зимата, удовлетворен, че всичко у дома си остава кротко, измислих повод да навестя Трънливи брегове. Версията ми беше, че искам да видя един расов кон там. Обещах на Моли да се върна колкото може по-скоро, стегнах топли дрехи за мразовито пътуване и избрах една невзрачна кафява кобила от конюшнята, казваше се Сали. Беше дългокрака, с лека походка, и нямаше амбиции да предизвиква ездача си. Сметнах, че е съвършеният кон за пътуването ми до Бъкип.

Можех да използвам изправените камъни за пътуването, но щеше да трябва да подслоня коня някъде. Казах си, че не ми се ще да събуждам любопитство, а и макар работата ми със Сенч да беше важна, не беше спешна. И да си призная, боях се да го направя. Откакто бях използвал камъните, за да отида при изпадналия в несвяст Сенч, се чувствах изтощен и не исках да повтарям опита. Ако бях по-млад и не толкова опитен с Умението, щях да го отдам на любопитство и жажда за знание. Но бях усещал този копнеж преди това — беше гладът на Умението, поривът да използваш магията просто заради възбудата, която те пронизва. Не. Нямаше да рискувам отново с пътуване през стълб на Умение. Особено след като подозирах, че Сенч вече ги следи и ще разбере за идването ми.

Канех се да изненадам стария паяк. Да го накарам да си припомни какво е да откриеш, че някой е проникнал в защитата ти.

Яздех от рано сутринта до късно вечер, хранех се със сушено месо и овесени питки на седлото и спях много встрани от пътя. Не бях пътувал така сурово от години и болките в гърба всяка сутрин ми напомняха, че дори и докато бях млад, беше неудобно. Въпреки това не престоявах в никакви ханове, нито спирах в някое от малките градчета, през които минавах. На ден от Върбов лес си бях навлякъл невзрачното облекло на пътуващ търговец. Правех всичко, което можех, за да не забележи никой преминаването на един самотен пътник, още по-малко да ме разпознае като Том Беджърлок.

Разчетох пътуването си така, че да пристигна в Бъкип късно вечерта. Намерих едно чисто ханче в предградията и наех стая и ясла в конюшнята за Сали. Ядох вкусно печено свинско, варени сушени ябълки и черен хляб и се качих в стаята си.

Посред нощ напуснах тихо ханчето и поех по дългия път до замъка Бъкип. Не отидох до някоя от портите, а до един много таен вход, който бях открил като чирак на Сенч. Някогашна повреда в стената беше „ремонтирана“ така, че да позволява прикрито влизане и изход от замъка. Маскировката от храсти беше гъста както винаги и кожата и жакетът ми се раздраха, докато стигна до стената и се провра през измамно тясната пролука, за да вляза в Бъкип.