Робин Хоб - Убиецът на Шута

Люлката отново бе наместена грижливо, но когато Моли тръгна да настани Пчеличка, Кетрикен профуча покрай Копривка и застана до нея.

— Може ли да я подържа? — попита тя и в молбата ѝ имаше такава искрена топлота, че никой не можеше да ѝ откаже. Може би само аз видях как усмивката на Моли замръзна, докато тя подаваше повитото дете на бившата кралица. Щом Кетрикен взе Пчеличка в ръцете си, със завивката и всичко, веждите ѝ се вдигнаха от едва прикрита изненада. Копривка се доближи. Усетих как Умението на по-голямата ми дъщеря запулсира тревожно. Мисля, че беше инстинктът на глутницата да се защити най-малкото, който действа на такова дълбоко ниво, че тя едва ли бе усетила, че е свързала Умението си с моето. Мигът не можеше да бъде избегнат. Моли вдигна лекото покривало, което криеше лицето на бебето ни.

Наблюдавах изражението на Кетрикен, когато погледна Пчеличка и срещна втренчения ѝ поглед. Бебето беше тихо, но будно, и я гледаше с толкова сини очи, колкото бяха и нейните. Кетрикен ахна толкова лекичко, че може би никой друг не го забеляза. Усмивката ѝ не повехна, но стана по-стегната. Тя направи две стъпки към един от столовете и се смъкна в него. После, решена сякаш да докаже нещо на себе си, разви завивката, която загръщаше Пчеличка.

Дъщеря ми беше облечена в дрешки от коприна и дантела, каквито никое от другите деца на Моли изобщо не беше носило. Макар и подбрано да става на малкото ни бебче, защото Моли го беше ушила месеци преди раждането, облеклото само подчертаваше колко мъничка е Пчеличка. Дланите ѝ бяха свити на гърдите ѝ и Кетрикен зяпна пръстите, малки като пръсти на птичи крака. Колебливо докосна лявата ръчичка на Пчеличка с показалец.

Другите гости се бяха доближили, с очакването, че и на тях ще им се разреши да я видят. Кетрикен вдигна очи, не към мен, а към лейди Утеха, лечителката си. Жената се беше преместила зад рамото на старата кралица, за да погледне детето, и сега, когато погледите им се срещнаха, разбрах какво издава примирението, изписано на лицата им. Виждал го бях в очите на жените от домакинството ни. Според лечителката Пчеличка беше дете, което няма да остане дълго на този свят. Каквото и да мислеше Кетрикен за светлата ѝ коса и сините ѝ очи, не каза нищо. Нежно загъна одеялцето около нея и отново покри лицето ѝ. Това ме смрази, защото пръстите ѝ бяха толкова нежни, все едно покриваше с плащаница мъртво дете.

— Толкова е мъничка — каза тя, докато подаваше Пчеличка на майка ѝ. Поднасяше съчувствие. Думите ѝ някак издадоха, че разбира защо Пчеличка не беше обявена на един свят, в който щеше да остане само за кратко.

Докато гледах как Моли взема детето, изпитах облекчение, че Пчеличка е отново в прегръдката ѝ. Гърбът на Моли беше изправен, погледът ѝ спокоен и гласът ѝ равен, когато каза:

— Но съвършена.

— И расте всеки ден — излъгах простодушно.

Мълчание последва думите ми и съжалих, че не можех да ги върна. Всяка от жените ги премисли в ума си, но заговори лечителката:

— Колко малка беше, когато се роди? Рано ли дойде?

Стаята затихна в очакване на отговор.

Но Моли само сгуши Пчеличка до себе си и застана до камината. Люшкаше я, потупваше я — и мълчеше. Като смъмрени, гостите се отдръпнаха и насядаха. Дори Кетрикен се настани удобно и само лейди Утеха остана права. Огледа Моли и изведнъж подхвърли:

— Изглежда, сте се възстановили много бързо от притеснението, лейди Моли. — Неизречен въпрос. Бебето наистина ли е нейно?

— Леко мина — отвърна скромно Моли и извърна очи от мъжете в стаята.

Можех да усетя колко жадна е лейди Утеха да зададе още въпроси. Притежаваше лечителския порив да разбере всеки корен на един проблем и след това да приложи уменията си, за да го разреши. Моли също го усети и това я притесни. Погледнеше ли детето ни, не виждаше нищо нередно, освен че Пчеличка беше много по-малка от другите ѝ бебета. Но в досадно любопитния поглед на лечителката се четеше, че за нея Пчеличка е увредена или болнава. Бъдеше ли предадена на нейните грижи, тя щеше да се опита да оправи бебето ни все едно, че е счупена играчка. Обзе ме неприязън към тази жена. Как смееше да вижда каквото и да било несъвършенство в детето ми! А под това усетих студената река на страха, че може по някакъв начин и да е права. Поривът да спася Пчеличка от натрапчивия поглед на лечителката закипя в мен. Не исках да чуя нищо повече от устата ѝ за моето дете. Погледнах Моли в очите. Тя притисна бебето до гърдите си и се усмихна.