Робин Хоб - Убиецът на Шута

Беше малък пакет от златиста хартия. Срязах страната внимателно и след това го наклоних. Първо от него се хлъзна много тънка верижка. Потупах го и се изсипа и останалото.

— Много хубава огърлица. И скъпа, бих се обзаложил. — Вдигнах верижката. Светлината заблещука червена по нея. — Еленът на Пророка, в сребро. Но главата му е наведена за атака. Интересно. — Наблюдавах лицето на момчето, докато огърлицата се полюшваше от ръката ми. Знаеше ли какво е това? Гербът на Фицрицарин Пророка, отдавна мъртвото копеле на кралската фамилия.

Не знаеше.

— Подарък е за нея. От лорд Сенч Звездопад.

— Разбира се.

Гласът ми беше равен. Върнах се при дрехите му, пъхнах крак под купчината и ги сритах към него.

— Можеш да се обличаш.

— А нещата ми? — попита внезапно младокът. Говореше през рамо, докато си навличаше долните дрехи. Наведох се към пода и инструментите на занаята му изчезнаха в ръкава ми. Чух шумоленето на тъкан, докато си навличаше ризата и панталоните.

— Кои неща? — попитах вежливо. — Ботушите и чорапите ли? Те са на пода. Сложи си ги. После излез от тази стая. И да не си стъпил в това крило на дома ми. Или ще те убия.

— Не бях изпратен, за да нараня бебето. Само да го видя, да оставя подаръка и да докладвам какво съм видял. Лорд Сенч предупреди лейди Розмарин, че ще ме хванете, но тя настоя. Беше изпит. На който се провалих.

— Двоен провал според мен. Едва ли са ти разрешили да издаваш имената им.

Момчето беше притихнало.

— Казаха, че е само изпит. И аз се провалих. Двойно.

— Смяташ, че теб са изпитвали. Облече ли се? Добре. Излез. Не. Чакай. Как се казваш?

Замълча. Въздъхнах и направих една стъпка към него.

— Лант.

Изчаках.

Момчето си пое дъх, което си беше наполовина хлип.

— Фицбдителен.

Помислих малко, прехвърлях в ума си имена от низшето благородничество.

— От Фароу?

— Да, сър.

— А на колко години си?

Момчето поизправи рамене.

— Дванайсет, сър.

— Дванайсет? Да беше казал единайсет, можеше да повярвам. Но по-вероятно десет, нали?

В тъмните очи на момчето блесна гняв. Сълзите вече течаха обилно по страните му. О, Сенч! Това ли е бъдещият ти убиец? Момчето сведе поглед и отрони простодушно:

— Сър…

Въздъхнах. Бях ли някога и аз толкова млад?

— Върви си, момче. Веднага.

Шпионинът хукна навън, без изобщо да разиграва потайност. Не затръшна чак вратата, но я затвори доста шумно. Заслушах се в тупащите му стъпки, докато бягаше. Когато затихнаха, пристъпих до вратата, вслушах се, отворих я и надникнах навън. После я затворих отново, взех си ботушите и отидох до люлката на Пчеличка.

— Отиде си, засега — казах на детето си и поклатих глава. — Сенч, стар паяко, що за игра играеш? Наистина ли това е най-доброто, което можеш да ми пратиш? Или той е примамката?

Задвижих се енергично из стаята, проверих резето на прозореца и огледах всяко мислимо място, където можеше да се скрие убиец. След като направих обиколката си, се върнах при люлката и отметнах дантелената завеска. Намерих лампа, запалих я и я поставих до люлката. Действах все едно ококореното ми бебе бе направено от захарен памук, докато вдигах всяко одеялце и внимателно го тръсвах. Облеклото ѝ изглеждаше непокътнато. Можех ли да рискувам? Започнах да свалям дрешките ѝ, за да проверя дали този шпионин или някой преди него не ѝ е сложил нещо. В този момент влезе Моли.

— Тук си бил значи! Пратих цели шест момчета от прислугата да претърсят Върбов лес. Гостите ни чакат да влязат за ядене. Пропусна пеенето на менестрела — той изпя една много дълга песен, за да ни благодари за гостоприемството.

— Радвам се — признах. Малките връзки на нощницата на Пчеличка ми се съпротивляваха.

— Фиц? — Моли профуча през стаята. — Какво правиш? Не ме ли чу? Яденето е почти готово.

Излъгах я. Отново.

— Влязох да се уверя, че е добре, и тя плачеше. Помислих, че може да се е подмокрила.

— Плачеше ли? И аз не съм я чула?

— Не беше високо. Нямаше да я чуя, ако не минавах покрай вратата.

Моли мигновено взе Пчеличка под опеката си. Стиснах зъби от страх, че все пак може да има нещо скрито в дрехите ѝ, което да нарани нея или майка ѝ. Моли вещо провери пеленката ѝ, след което ме погледна учудено.

— Нищо ѝ няма. — Наблюдавах напрегнато, докато тя стягаше отново връзките, които бях разхлабил.

— Не искам да я оставяме тук сама — казах изведнъж.

Моли ме изгледа. После поклати глава.

— И аз. Но не исках да я вземем с нас пред гостите. Искам аз да избера кога и как кралица Кетрикен ще я види за първи път.