Робин Хоб - Убиецът на Шута

Огънят изпращя. Тлееща цепеница тупна тихо в пепелта. Не можех да чуя дори собствения си дъх. Чаках. Бях един подозрителен глупак. Роб на стари страхове. Гостите щяха да дойдат. Щях да липсвам. Копривка и Моли щяха да побеснеят. Чаках.

Вратата се открехна. Някой се промъкна като невестулка вътре, бутна я и тя тихо се затвори. Не можех да го видя. Подуших благоуханно масло и чух шумоленето на пищна тъкан. После една тънка фигура се отдели от сенките и тръгна плавно към люлката на детето ми. Не я докосна, нито повдигна завеската, но се наведе да погледне бебенцето ми.

Младежът беше добре облечен, с копринена риза и извезан елек. Носеше сребърна верижка и две сребърни обици на всяко ухо. Мирисът беше от помадата на косата му: черните къдрици лъщяха на светлината на огъня. Взря се в Пчеличка. Представих си как тя го вижда и се чуди дали иска да я нарани. Беше напълно погълнат от гледката.

Когато вдигна ръка, за да отмести булото, което я покриваше, блесналият ми нож се долепи до гърлото му.

— Отстъпи — посъветвах го тихо, — и ще те оставя жив. Поне за малко.

Вдишването му прозвуча като хлип. Вдигна ръце умолително. Поведох го назад. Една стъпка, две, три. Гласът му трепереше.

— Лорд Сенч каза, че ще ме хванете. Но лейди Розмарин настоя да ме изпрати.

Кривнах глава като вслушващ се вълк, мъчех се да реша дали чувам истината.

— Интересен ход. Тези имена може да се видят като пукнатини в бронята ми. Друг човек можеше да се изсмее и да те пусне, да те върне на господарите ти с предупреждение, че ти трябва повече тренировка.

— С тях съм само от три месеца. — В гласа му прозвуча облекчение.

— Казах „друг човек“ — напомних му с убийствен тон. — Не аз. — Застанах между убиеца и люлката на бебето ми. — Съблечи се — заповядах му. — До голо. Веднага.

— Аз… — Момчето се задави. Очите му се ококориха и само дето не кръстоса ръце пред тялото си. Гласът му стана по-тънък. — Сър! Това е непристойно от ваша страна. Не. Няма да го направя.

— Ще го направиш — уверих го. — Защото няма да бъда удовлетворен, докато не го направиш. И нямам никаква причина да не вдигна тревога и след това да изразя възмущението си, че си тук. Тронът на Пророка изпраща убиец не само в къщата ми, но в стаята на детето ми? Кажи ми, момче, какво имам да губя? И какво ще трябва да направи лейди Кетрикен, за да заличи тази неприятност? Ще признаят ли лорд Сенч и лейди Розмарин, че си техен? Или те предупредиха, че ще се дистанцират, ако те заловят?

Младежът дишаше накъсано. Ръцете му трепереха, сигурен бях, докато се мъчеше с безкрайния ред малки перлени копчета. Перли! На най-новия им убиец! Какво си мислеше Сенч напоследък? Ако не беше в стаята на детето ми, може би тази глупост щеше да ми се стори забавна. Но нямаше нищо смешно. Кръвта ми течеше изстинала във вените ми.

Чух шумоленето на коприна и после леко изтупване, щом пусна ризата си на пода.

— Интересен звук за падаща риза — подхвърлих. — Останалото. Без бавене. Сигурен съм, че и двамата бихме искали това да приключи колкото може по-скоро. — Трябваше да се наведе, за да смъкне панталоните и чорапите си. Игра на светлината от огъня открои блясъка на сълзи по бузите му. По-добре неговите сълзи, отколкото на Моли или мои, помислих. — До голо — напомних му и долното му бельо отиде на купчината на пода. След малко добавих: — Май си премръзнал. Иди застани до огъня. И не мърдай.

Момчето се раздвижи пъргаво. Обърна се с гръб към мен и се изви, за да ме гледа. Беше се присвил въпреки огъня, докато методично претърсвах дрехите му. Ножът ми изшътка, щом се плъзна през тънката коприна. Горд бях от това. Нужен е остър нож, за да разрежеш коприна. Приключих.

— Само седем? — попитах. Вдигнах очи да го погледна, докато ръцете ми опипваха всяка дреха отново. Наредих плячката си на пода пред мен. — Я да видим. Две отрови за смесване с течност, един отровен прашец, приспивателно на прах и една за повръщане. Толкова за скритите джобове. Ножче за обувки, едва ли си заслужава името, комплект за отключване и кубче мек восък… за какво? А, отпечатъци на ключове. Разбира се. А това какво е?

— Това трябваше да го сложа в люлката ѝ. — Гласът му беше вцепенен, накъсан от сълзите. — За да го намерите вие. Като доказателство, че съм бил тук.

Лед стегна сърцето ми. Посочих му с ножа да се отмести още от люлката. Последвах го, запазвайки разстоянието. Каквото и да имаше в пакета, нямаше да рискувам да го отворя близо до люлката на Пчеличка. Занесох го на огряната от светлината на огъня малка масичка.