Робин Хоб - Убиецът на Шута

Гласът ѝ бе съвсем тих.

— Не говорех за приготвяне на стаите. Говорех аз да се подготвя. Мислите ми. Поведението ми. — Поклати глава и заговори по-високо. — Фиц, Фиц. Всичко върви добре между нас, докато не се намеси наследеното ти от Пророка. Тогава се връщаш към мълчаливия си и измамнически нрав, който веднъж ни обрече. Ще се освободиш ли изобщо някога от това? Ще има ли някога в живота ти миг, когато първият ти импулс няма да е да скриеш каквото знаеш?

Думите ѝ ме поразиха като стрели и потреперих от удара им.

— Съжалявам — казах и се отвратих от самия себе си. Наистина съжалявах, че бях скрил сведението от нея, и се чудех, също като нея, защо винаги ставам жертва на подтика да не споделям каквото знам. Едно предупреждение отекна в мен, предупреждение, което бях получил преди много време, от Сенч. Старецът ме беше предупредил, че мога да изхабя думата „Съжалявам“, мога да се извинявам толкова често, че вече да не означава нищо за никого, дори за самия мен. Зачудих се дали съм стигнал този момент. — Моли… — почнах.

— Фиц — каза тя твърдо. — Просто спри.

Замълчах. Тя придърпа бебето ни по-близо до себе си.

— Слушай ме. Споделям тревогите ти. Не е време сега да се караме. По-късно ще поговорим за това. След като Кетрикен си замине. Но не преди това и определено не пред Копривка. Щом старата кралица идва да види детето ни, трябва да сме готови да се изправим пред това двамата. И ще настояваме, че ще узнаем какво е най-добре за Пчеличка, докато расте.

Разбрах, че гневът ѝ не се е уталожил, а го е обуздала. И знаех, че го заслужавам.

— Благодаря ти — казах тихо и това отново разпали искрите в очите ѝ. После, почти тъжно, тя поклати глава и ми се усмихна.

— Отнеха ми онази част от теб много преди дори да заявя, че си мой. Не е твоя вината, Фиц. Не е твоя. Макар понякога да мисля, че би могъл да я върнеш, ако се опиташ достатъчно упорито.

Намести отново бебето ни до гърдите си и след това ме погледна, сякаш бе прогонила гнева си чак до Външните острови.

През останалата част от този ден Копривка гонеше персонала и в имението цареше бъркотия. Ревъл като че ли се радваше на предизвикателството да забавлява кралски особи, без да са го предупредили. Поне десет пъти дойде да се посъветва с мен за менюто и спалните. Когато отново се появи на вратата ми, за да ме попита дали би могъл да наеме някакви музиканти от Върбово за вечерно забавление, грубосърдечно го отпратих при Копривка.

Но накрая резултатът бе, че имахме кротка вечер като семейство, време за тримата възрастни да споделим ядене и да останем до късно, за да си поговорим. Копривка и Ревъл бяха направили всичко, което можеше да се направи. Късно вечерта се събрахме в детската и поръчахме да ни донесат вечерята там. Ядохме и говорихме, ядохме и говорихме. Копривка държеше Пчеличка и оглеждаше лицето ѝ, докато тя зяпаше над рамото ѝ.

Копривка ни сподели новини от Бъкип, но Моли беше най-жадна да чуе за момчетата си. Копривка ни съобщи най-новото за братята си. Стабилен не се беше отбивал в Бъкип, но бе навестявал Пламен. Тя му беше изпратила вестта. Пъргав пътуваше с Уеб; беше му пратила писмо, но нямаше представа кога ще ги намери. Рицарин процъфтяваше. Беше надградил чудесната коневъдна ферма, която му беше оставил Бърич. Наскоро придобил съседното имение и това му давало място да построи по-голяма конюшня. И тъй нататък. Разказваше ни за всичките си братя, вече разпръснати из Шестте херцогства. Моли слушаше и полюшваше Пчеличка, гушната до гърдите ѝ. Гледах я и си мислех, че се досещам какво ѝ е на сърцето; това бе последното ѝ дете, това, което щеше да е до нея, когато остарее. Виждах как погледът на Копривка се мести от мен към майка ѝ и след това към Пчеличка. Жалост, това прочетох на лицето ѝ. Жалост за всички нас, защото по нейна преценка Пчеличка или щеше скоро да умре, или да живее живота на нещо закърняло, ограничено и умствено, и телесно. Не изричаше мисълта си на глас, но Бърич я бе отгледал добре и тя можеше да види едно невръстно същество и да прецени шансовете му. Но си мислех, че аз пък притежавам предимството на опита. Пчеличка можеше наистина да е изтърсаче, но имаше искрата да оцелее. Щеше да живее. Какъв живот — никой не можеше все още да каже, но щеше да живее.

На заранта пристигна херолд и обяви, че Кетрикен скоро ще е тук. Докато старата кралица дойде следобеда, гостните бяха готови, скромен обяд с хубава храна къкреше и се печеше, а Пчеличка беше облечена в нови дрешки, припряно подбрани да ѝ стават. Копривка дойде лично, за да каже на Моли и на мен за пристигането на Кетрикен и охраната ѝ. Намери ни в детската. Моли беше преоблякла Пчеличка два пъти и бе сменила своето облекло три. Всеки път я бях уверявал, че изглежда прекрасно, но тя беше решила, че първата рокля изглеждала прекалено младежки, а с втората приличала „на изкуфяла бабичка“. Третото беше нещо, което никога не бях виждал. Носеше дълги широки панталони, толкова широки, че отначало ми заприличаха на пола. Дреха, подобна на дълъг до коленете елек, беше наметната върху бяла блуза с широки ръкави, широк пояс стягаше кръста ѝ. Елекът, панталоните и поясът бяха в различни оттенъци на синьо и беше прибрала косата си назад в торбичка, изплетена от сини лентички.