Робин Хоб - Убиецът на Шута

— Как изглеждам? — попита ме, щом се върна в детската. Не знаех какво да отговоря.

— Пантофките ми харесват — казах предпазливо. Бяха червени, извезани с черни мъниста и с много остри носове.

Моли се засмя.

— Копривка ми донесе тези дрехи. Джамайлийска мода, ценена сега в Бъкип. — Завъртя се бавно, за да се възхитя на облеклото ѝ. — Много е удобно. Копривка ме помоли да ги нося, за да не изглеждам твърде провинциално. И знаеш ли, Фиц, мисля, че ще ги нося.

Самият аз носех прост кожен жакет в кафяво върху риза в синьото на Бъкип, кафяви панталони и черни ботуши до коленете. Иглата с лисицата, която Кетрикен ми беше дала, все така блещукаше на яката ми. За миг си помислих дали не изглеждам провинциално, но после реших, че ми е все едно.

Копривка дойде, усмихна се и повдигна вежди на майка си, напълно доволна от външността ѝ. Беше се облякла в подобни дрехи в пищно кафяви тонове и кехлибареножълто. После надникна в люлката на Пчеличка, видимо се сепна и откровена както винаги, каза:

— Въпреки че другите дрехи бяха твърде големи, в тях изглеждаше по-голяма. Майко, толкова е мъничка, почти… гротескно.

Въпреки думите си вдигна сестричката си и загледа лицето ѝ. Бебето зяпаше над рамото ѝ. Но докато Копривка я оглеждаше, Пчеличка изведнъж замята ръце, а след това отвори широко уста, вдиша дълбоко и започна да реве пронизително.

Моли веднага отиде да я вземе.

— Какво има, мъничката ми? Какво не е наред? — В мига, в който я взе от Копривка, детето се отпусна в ръцете ѝ и плачът премина в тихо хлипане. Моли я подържа, потупа я и тя бързо се успокои. Погледна Копривка извинително. — Не се огорчавай. Същото прави и на баща си. Мисля, че просто е достатъчно голяма да разбере, че аз съм майка ѝ, и си мисли, че трябва винаги аз да я държа.

Усмихнах се съжалително на Копривка.

— Почти съм облекчен. Вече започвах да мисля, че не харесва само мен.

Моли и Копривка ме изгледаха възмутено.

— Не е вярно, че Пчеличка не харесва Копривка! — настоя Моли. — Тя просто… — Думите ѝ заглъхнаха и очите ѝ леко се разшириха. След това, откровена като самата Копривка, погледна по-голямата си дъщеря и попита: — Направи ли ѝ нещо? С ума си?

— Аз… Не! Е, не преднамерено. Понякога… — Замълча. — Трудно е да се обясни на човек, който го няма. Докосвам хора, когато съм близо до тях. Не винаги преднамерено. То е като… — Затърси с какво да го сравни. — Като да помиришеш някого. Въпреки че може да изглежда невъзпитано, всъщност не мога да го избегна. Станала съм чувствителна към хората по този начин.

Моли премисли думите ѝ, докато се поклащаше бавно, както правеше винаги, когато държеше детето.

— Тоест сестра ти има Умението? Също като теб?

Копривка се засмя и поклати глава.

— Не бих могла да кажа нещо такова само като я държа. Освен това тя е още бебе.

Думите ѝ позаглъхнаха, докато си спомняше за своята дарба с Умение и колко рано се беше пробудила в нея. Погледна ме и усетих как изпраща тънка търсеща нишка Умение към бебето. Затаих дъх. Трябваше ли да я спра? Видях как Пчеличка се сви и се притисна по-силно до майка си, зарови личице в шията ѝ. Усещаше ли, че сестра ѝ посяга към нея? Погледнах лицето на Копривка. Озадаченост, а след това — примирение. Не беше доловила в бебето никакво Умение.

Обзет от любопитство, изпратих нишка Умение към Пчеличка, изключително предпазливо, но единственото, което намерих, беше Моли. Тя нямаше изобщо Умение, но пресягането изпълни сетивата ми с нея. Усетих, че ѝ се усмихвам с обич.

Копривка се покашля тихичко и отново се върнах в стаята, с дъщерите ми и жена ми. Моли вдиша дълбоко и изправи рамене.

— Добре. Ще отида да посрещна Кетрикен и да я поздравя с добре дошла. Смятате ли, че трябва да взема Пчеличка с мен?

Копривка поклати глава.

— Не. Мисля, че е най-добре ти да избереш момента, в който Планинската кралица да я види, и че първия път трябва да е насаме. Може ли кърмачката ѝ да остане с нея, докато ние… — Спря и се засмя. — Твърде дълго съм била в кралския двор, нали? Цял ден тук и разбира се, не видях някой друг да се грижи за нея освен теб. Има ли кърмачка? Или дойка, или гледачка някаква?

Моли също се засмя и поклати глава.

— Не повече, отколкото имаше ти.

— Би ли могла да помолиш някое от момичетата в кухнята? Или от слугините?

Копривка много добре знаеше, че майка ѝ не държи лична прислуга. „Никога няма да имам достатъчно задачи, с които да я ангажирам“, казваше винаги.