Робин Хоб - Убиецът на Шута

— О, не. Хайде не ставай глупав, Фиц. Тя е момиче, не е кон, нито кутре. А синеоката кралица Кетрикен май има доверие в теб.

— Така е. — Налях малко чай. Беше прекалено светъл. Оставих го да се запари още. — Май не ме харесва — казах тихо.

Моли въздъхна раздразнено.

— Скъпи, трябва ли винаги и непрекъснато да намираш нещо, за което да се притесняваш? Та тя все още не те познава. Бебетата плачат. Нищо повече. Вече е добре.

— Не иска да ме погледне.

— Фиц, няма да ти угаждам в това. Освен това имаме много по-важни неща, за които да мислим. Трябва ѝ име.

— Тъкмо си мислех същото преди малко. — Приближих се да седна по-близо до тях и посегнах отново за чайника.

Моли ме спря.

— Търпение! Трябва да се запари още малко.

Спрях и повдигнах вежда към нея.

— Търпение?

— Мислех го. Но е толкова мъничка…

— Тогава… трябва ѝ мъничко име? — Бях съвсем объркан.

— Ами, името трябва да ѝ подхожда. Мислех за… — Поколеба се, но изчаках да чуя какво ще каже. Най-сетне го изрече. — Пчеличка. Защото е толкова малка.

— Пчеличка? — Усмихнах се. Пчеличка. Разбира се. — Чудесно име.

— Пчеличка — повтори тя твърдо. Следващият ѝ въпрос ме изненада. — Ще подпечаташ ли името към нея?

Говореше за стария обичай на кралската фамилия. Когато се дава име на принц или принцеса от рода на Пророка, има публична церемония с всички благородници, поканени да свидетелстват. Обичаят е да се пренесе детето през огън, да се поръси с пръст и след това да се топне във вода, за да се подпечата името към бебето с огън, земя и вода. Но на такива бебета се даваха имена като Искрен, или Рицарин, или Славен. Или Предан. И щом името се подпечаташе към детето, надеждата беше, че то ще развие афинитет към дадената добродетел.

— Едва ли — отвърнах с мисълта, че такава церемония ще привлече към детето ни същото внимание като към потомците на Пророка, което се стремях да избегна. Все още се надявах да запазим съществуването ѝ в тайна.

Тези надежди се изпариха, когато след пет дни пристигна Копривка. Беше напуснала Бъкип веднага щом бе успяла да уреди нещата си; яздила кон, за да бъде пътуването колкото може по-бързо. Двама от охраната ѝ бяха яздили с нея — минималният ескорт, очакван за Майсторката на Умение на краля. Единият беше сивокос стар мъж, другият — слабичко момиче, но и двамата изглеждаха по-изтощени от дъщеря ми. Зърнах ги от прозореца на кабинета си, когато дръпнах пердетата и надникнах при изцвилването на коне отвън.

Поех си дълбоко дъх. Пуснах пердето да се смъкне, излязох от кабинета и закрачих припряно през имението, за да я посрещна. Преди да стигна до предния вход чух как вратата се отвори, чух ясния ѝ глас в припрян поздрав към Ревъл, а след това — тропота на ботушите ѝ, щом затича по коридора. Излязох от свързващия проход и тя едва не връхлетя върху мен. Хванах я за раменете и я погледнах в лицето.

Тъмната къдрава коса на Копривка се беше измъкнала от връзката и падаше до раменете ѝ. Бузите и челото ѝ бяха зачервени от студа. Все още носеше наметалото си и смъкваше ръкавиците си, докато тичаше.

— Том! — поздрави ме задъхано тя и веднага попита: — Къде е майка?

Посочих по коридора към детската и тя се измъкна от ръцете ми и хукна. На входа Ревъл поздравяваше придружителите ѝ — нашият иконом държеше здраво нещата в ръцете си. Гвардейците, които бяха яздили с Копривка, изглеждаха уморени и премръзнали. Е, Ревъл щеше да се оправи с тях. Обърнах се и последвах Копривка.

Когато я настигнах, тя стоеше на прага на отворената врата на детската. Стискаше рамката на вратата и изглеждаше като замръзнала там.

— Наистина имате бебе? Бебе? — попита настойчиво. Моли се засмя. Спрях. Щом Копривка пристъпи колебливо в стаята, се прокраднах и застанах така, че да мога да ги гледам, но да не ме виждат. Копривка се беше спряла до празната люлка, наместена близо до огъня. Тъга и угризение имаше в гласа ѝ, щом извика: — Майко, толкова съжалявам, че се усъмних в теб! Къде е тя? Добре ли си?

Моли седеше, самото въплъщение на спокойствието, но усещах тревогата ѝ. Виждаше ли Копривка, като мен, колко грижливо се беше приготвила да посрещне по-голямата си дъщеря? Косата ѝ изглеждаше току-що сресана, а шалът ѝ — изпънат равномерно на раменете ѝ. Бебето беше повито в мека пелена от най-светло розово, с шапчица в същия цвят. Моли вдигна детето към Копривка, без да губи време и усилие да ѝ отговори. Не можех да видя лицето на Копривка, но видях как се изгърбиха раменете ѝ. Вързопчето, което ѝ подаваше майка ѝ, беше твърде малко, за да е бебе, дори и новородено. Копривка прекоси стаята предпазливо като вълк, навлязъл в непозната територия. Все още се боеше от лудост. Когато взе бебето, видях как мускулите ѝ се приспособиха към лекотата му. Погледна Пчеличка в лицето, стъписана от това, че детето наистина го има, и още по-стъписана от сините му очи, а после вдигна поглед към майка си.