Робин Хоб - Убиецът на Шута

— Моля те, Фиц. Не пак! Свършеното — свършено и няма нужда да чоплим стари рани.

— Как мога да го смятам за „свършено“, докато Копривка продължава да е сама в живота си?

Старият гняв, който бях изпитвал заради дъщеря си, закипя в мен. Никога, никога нямаше да мога да разбера как тя бе приела тайния едикт от трона и все още продължаваше да им служи. Заради това бях стигнал много близо до скъсване на връзките си с Бъкип. Само молбата на Копривка да запазя спокойствие и да ѝ позволя „сама да взимам житейските си решения“ ме беше спряла. Всеки път, когато помислех за това…

— О, Фиц — въздъхна Моли. Усещаше настроението ми и ме погали утешително по врата. Размачка стегнатите мускули със силните си все още ръце и заговори кротко. — Копривка винаги е била самостоятелна. Изглежда самотна и примирена със забраната на трона да се омъжи за Ридъл. Но външността може да лъже.

Изправих рамене и се извих, за да я погледна.

— Копривка би могла да се опълчи на трона на Пророка?

Тя поклати глава.

— Да се опълчи? Вероятно не. Да го пренебрегне? Да. Точно както ние пренебрегнахме постановеното от лейди Търпение и крал Умен за нас. Дъщеря ти е същата като теб, Фиц. Придържа се към собствените си решения и се съобразява със собствените си желания. Сигурна съм, че ако още иска да е с Ридъл, е с него.

— Мила Еда, ами ако забременее?

Моли се засмя.

— Фиц! Трябва ли винаги да скачаш от едно въображаемо бедствие на друго? Слушай какво ти казвам. А то е, че не знаеш какъв път избира Копривка за себе си. Ако сега е сама, то е защото тя е избрала да е сама, а не защото някой го е решил вместо нея. Животът ѝ си е неин, не твой.

— Значи не мислиш, че с Ридъл са заедно?

Тя въздъхна отново.

— Нищо не мисля за това. Нарочно. Но ще ти изтъкна, че Ридъл ни напусна, за да почне работа в Бъкип, и че Копривка не показва с нищо, че окуражава когото и да било да я ухажва. Така или иначе, тя е пораснала жена вече от много години. Не е моя работа да се тревожа вместо нея, нито твоя — да решаваш вместо нея. Любими, всичко, с което можем да се справяме двамата, е между тези четири стени. Другите деца пораснаха и тръгнаха по своя път. Дори Пламен си има вече любима и свое чирачество в Речен град. Нека Копривка и Ридъл да си живеят своя живот, за да можем да имаме малко мир. Ако толкова копнееш да имаш дете, за което да се грижиш, е, има едно тук. Тук. Подръж го за малко.

И сложи бебето в ръцете ми. Както винаги, го взех с неохота. Нямаше нищо общо с чувството, което изпитвах към него, и имаше много общо със страха ми, че може някак си да я държа неправилно и да я нараня. Кутрета и жребчета не ме изпълваха с този страх, но тя — да. Беше толкова мъничка и толкова беззащитна в сравнение с всяко друго невръстно същество, за което се бях грижил. Едно жребче може да стои право ден след раждането си. Кутретата скимтят и се дотътрят самички до бозките на майка си. Моето бебенце не можеше дори да държи главата си изправена. Да, наместих я в скута си и усетих искрата живот, който гореше в нея, невероятно ярка за Осезанието ми. А за Умението ми? Докоснах ръчичката ѝ, кожа до кожа, усетих нещо там.

Моли се надигна, изправи гръб и простена.

— Седях неподвижна доста дълго. Ще ида да донеса още чай.

— Да звънна ли за слуга?

— О, не. Малко разходка до кухнята и обратно ще ми дойде добре. Ей сега се връщам.

Беше до вратата.

— Добре — отвърнах разсеяно.

Зяпнах лицето на дъщеря си, но тя гледаше покрай рамото ми. Чух тихото шумолене на чехлите на Моли, докато се отдалечаваше по коридора. Бях сам с детето ни. Никаква причина да съм нервен. За колко невръстни същества се бях грижил през времето си в конюшните на Бъкип? Едно бебе не можеше да е по-различно. Бях се справял с плашливи жребчета и боязливи кутрета.

— Ей. Бебчо. Погледни ме. Погледни тате. — Изместих лицето си, за да ме вижда. Тя извърна очи и дръпна ръчичката си при допира ми. Опитах отново.

— Е, бебе, ти ще живееш и ще поостанеш при нас за известно време, нали? — Говорех не с тъничкия писклив глас, до който прибягват толкова много хора, когато говорят на бебета, а тихо и отмерено. Както говори човек на кутре или конче. Успокоително. Цъкнах ѝ с език. — Хей. Я ме погледни.

Не го направи. Не бях го и очаквал.

Търпение. Просто продължаваш да говориш.

— Ти си толкова мъничко. Надявам се скоро да започнеш да растеш. Как ще те наричаме? Време е да ти дадем име. Хубаво име, силно. Хайде да ти измислим едно силно име. Но хубаво. Дантелка? Харесва ли ти това име? Дантелка?