Робин Хоб - Убиецът на Шута

— Какво е това? — попита Моли с усмивка.

— Просто помислих, че можем да си прекараме малко време спокойно, и може би да хапнем нещо сладко.

Усмивката ѝ се разшири.

— Не бих могла да измисля нищо по-добро!

— И аз.

Седнах до нея внимателно, за да не я бутна с лакът. Наведох се да погледна личицето на дъщеря си. Беше зачервена, светлите ѝ вежди събрани съсредоточено. Косата ѝ беше само рехав пух, ноктите на пръстите ѝ по-малки от рибени люспи и също толкова деликатни. Известно време само я гледах.

Моли взе бисквита, топна я в сладкото от малини и след това гребна с нея и сметана.

— Мирише чудесно и вкусът ѝ е като лято — каза след малко.

Налях чай за двама ни и ароматът му се смеси с мириса на малини. Взех си и аз бисквита, и бях по-щедър със сладкото и сметаната от нея.

— Да — съгласих се.

За кратко време просто споделяхме храната, чая и топлината на огъня. Навън се сипеше лек сняг. Бяхме тук, вътре, на безопасно и на топло като в бърлога. Може би щеше да е по-добре да ѝ кажа на другия ден.

— Какво има?

Обърнах се сепнат към нея. Тя поклати глава.

— Въздъхна два пъти и помръдна все едно имаш бълхи, а не ти дават да се почешеш. Хайде, казвай.

Беше като откъсване на превръзка от рана. Направих го бързо.

— Не казах на Копривка, че бебето се е родило. И не пратих писма на момчетата.

Тя леко се вцепени и бебето отвори очи. Усетих усилието на Моли да се отпусне и да е спокойна, заради бебето.

— Фиц. Но защо не?

Поколебах се. Не исках да я ядосам, но отчаяно исках да наложа своето в това. Най-сетне заговорих неловко.

— Мислех, че може да я запазим в тайна известно време. Докато не стане по-голяма.

Ръката на Моли се измести върху бебето. Видях как измери малката му гръд, не повече от разперените ѝ пръсти.

— Защото е различна — каза тихо. — Толкова малка.

Гласът ѝ беше хриплив.

Кимнах.

— Чух слугините да си говорят. Ще ми се да не я бяха видели. Моли, те са уплашени от нея. „Като оживяла кукла е, толкова мъничка, и тези светлосини очи, все те гледат. Сякаш би трябвало да е сляпо, но гледа право през теб.“ Това каза Тавия на Майлд. А Майлд каза, че не била „естествена“. Че никое дете, толкова мъничко, не може да изглежда толкова будно като нея.

Все едно бях изсъскал на котка. Очите на Моли се присвиха и раменете ѝ се напрегнаха.

— Дойдоха да почистят вчера. Бях им казала, че нямам нужда от помощта им, но точно за това дойдоха, сигурна съм. Да я видят. Защото вчера я взех до кухнята с мен и Нътмег я видя и каза: „Дребосъчето все още не е пораснало“. Порасна, разбира се. Но не достатъчно, та готвачката да забележи. — Стисна зъби. — Да се махат. Всичките. Слугините и готвачката. Изгони ги всичките.

В гласа ѝ имаше толкова болка, колкото и гняв.

— Моли. — Запазих спокоен тон, за да я вразумя. — Те са тук от години. Люлката на Майлд беше в кухнята и едва миналата година я наехме като миячка. Още е почти дете и това винаги е било нейният дом. Търпение е наела Нътмег преди много-много години. Тавия е с нас от шестнайсет, а майка ѝ Салин — отпреди нея. Мъжът ѝ работи в лозята. Ако ги отпратим, това ще предизвика лоши чувства сред целия персонал! И ще предизвика приказки. И слухове, че нещо с бебето ни не е наред, че се опитваме да скрием нещо. А няма да знаем нищо за онези, които наемем, за да ги заместят. — И добавих по-кротко: — Трябва да останат. И може би трябва да им плащаме по-добре, за да сме сигурни във верността им.

— Вече им плащаме прекалено добре — сопна се Моли. — Винаги сме били щедри с тях. Винаги сме наемали децата им, щом стигнат възраст, в която да са полезни. Когато мъжът на Тавия си счупи крака и трябваше да преседи жътвата онази година, го задържахме. А Нътмег прекарва повече време в седене, отколкото в готвене напоследък, но никога не сме говорили да я освобождаваме. Просто наехме повече помощ. Фиц, сериозно ли твърдиш, че трябва да ги подкупя, за да не мислят лошо за бебето ми? Мислиш ли, че са опасност за нея? Защото ако са, ще ги убия и двете.

— Ако мислех, че са опасност, вече щях да съм ги убил — отвърнах. Думите ме ужасиха, щом излязоха от устата ми, защото съзнавах, че са абсолютно верни.

Всяка друга жена би се разтревожила от това, което казах. Но видях как Моли се отпусна, успокоена от думите ми.

— Значи я обичаш? — каза тихо. — Не се срамуваш от нея? Не си уплашен, че съм ти родила такова особено дете?

— Разбира се, че я обичам! — Въпросът ме ужили. Как можеше да се съмнява в мен? — Тя е моята дъщеря, детето, за което се надявахме през всичките тези години! Как можеш да си помислиш, че няма да я обичам?