Робин Хоб - Убиецът на Шута

Моли се качи в спалнята ни. Легна, сложи повитото дете в средата на леглото и когато легнах при тях, имах чувството, че съм другата половина на раковина около скъпоценно зърно. Моли се отпусна и заспа мигновено, едната ѝ ръка леко отпусната върху спящото ни бебе. Лежах съвсем неподвижен на края на леглото, със свръхестественото усещане за мъничкия живот, който дишаше между нас. Бавно протегнах ръка и докоснах с пръст ръката на Моли. После затворих очи и се унесох в сън. Събудих се, когато бебето се размърда и проплака. Беше тъмно, но усетих как Моли го взе и му даде да суче. Слушах тихото мляскане и дълбокия бавен дъх на Моли.

Отново се потопих в съня.

Сънувах.

Бях отново момче, в замъка Бъкип, и вървях по каменна стена близо до билковите градини. Беше топъл и слънчев пролетен ден. Пчели жужаха в уханните цветове на голямата череша. Играех си на ходене по въже, с разперени ръце. И изведнъж замръзнах, защото чух гласове. Деца викаха възбудено, явно увлечени в някаква игра. Изпълни ме копнеж да съм с тях.

Но дори в хватката на съня знаех, че е невъзможно. В замъка Бъкип бях ни риба, ни рак. Бях твърде нискостоящ, за да търся приятели между знатните, а незаконната ми кръв бе твърде благородна, за да играя с децата на слугите. Тъй че само слушах завистливо. След миг една дребна жилава фигура се провря през вратата на градината, бутна я и почти я затвори. Беше мършаво дете, цялото облечено в черно, освен белите му ръкави. Тясна черна шапка покриваше всичко освен краищата на светлата му коса. Плъзна се леко през градината, прескочи билковите лехи, без да разлюлее и едно листо, и кацна на каменната пътека с почти безшумно изтупване, преди да се метне през следващата леха. Движеше се съвсем тихо, но шумните му преследвачи не бяха далече зад него. Отвориха рязко портата с вик точно когато момчето се шмугна зад една пълзяща по дървена рамка роза.

Затаих дъх заради него. Скривалището му не беше съвършено. Пролет беше млад и беше като черна сянка зад тънките стъбла и напъпилите зелени листа на привързаната за решетката роза. Усмихнах се, докато се чудех кой ще спечели тази игра. Другите деца се изсипаха в градината, шест на брой. Две момичета и четири момчета, всички може би с не повече от три години по-големи от мен. Облеклото им издаваше, че са от децата на слугите. Две от по-големите момчета вече бяха облечени със сините туники и клинове на Бъкип и сигурно бяха избягали от задачите си из замъка.

— Той влезе ли тука? — извика едно от момичетата с пронизителен глас.

— Трябва да е тук! — викна едно момче, но в гласа му имаше и нотка несигурност.

Преследвачите се разпръснаха бързо, надпреварваха се кой пръв ще открие жертвата. Стоях неподвижно, с разтуптяно сърце, и се чудех дали може да ме видят и да ме включат в играта си. Въпреки че знаех къде се крие момчето, можех да откроя само силуета му. Белите му пръсти стискаха дървената решетка. Можех да видя повдигането и отпускането на гърдите му, което издаваше колко дълго е бягал.

— Минал е през портата! Хайде! — реши едно от по-големите момчета и като глутница кучета, подгонили лисица, децата хукнаха назад, струпаха се около него и той ги поведе обратно към портата. Зад тях Пролет се беше обърнал и търсеше опори по затоплената от слънцето каменна стена зад решетката. Видях как стъпи да се изкатери нагоре — и изведнъж викът на един от търсачите издаде, че някой е погледнал назад и е засякъл движението.

— Ето го! — извика едното момиче и глутницата се втурна назад в градината.

Докато облеченото в черно момче пълзеше като паяк нагоре по високата стена, децата припряно започнаха да се навеждат. След миг въздухът се изпълни с хвърлени буци пръст и камъни. Удариха розовия храст, решетката, стената и чух глухите изтупвания, когато западаха по тънкия гръб на момчето. Чух болезнения му хрип, но то се държеше здраво за стената и се катереше.

Играта внезапно престана изобщо да е игра, а се превърна в жесток лов. Разперен на стената, той не можеше да потърси прикритие и докато пълзеше нагоре, ловците се наведоха за още камъни и буци. Можех да им извикам да спрат. Но знаех, че ако го направя, това няма да го спаси. Щях просто да стана допълнителна мишена за тях.

Един от камъните го удари толкова силно в тила, че главата му се люшна напред и се шибна в стената. Чух изтупването на плът в камък и видях как той спря замаян, пръстите му се хлъзнаха. Но отново не извика. Потрепери, а после се задвижи отново, по-бързо. Краката му се плъзнаха, намериха опора, плъзнаха се отново, а след това едната му ръка се вкопчи в ръба на стената. Сякаш спечелването на тази цел бе променило играта, другите деца се втурнаха напред. Той се добра до върха, задържа се за миг, после погледът му срещна моя — и след това се прехвърли от другата страна. Кръвта, потекла по брадичката му, беше стъписващо червена на пребледнялото му лице.