Робин Хоб - Убиецът на Шута

Онази първа вечер от съществуването на бебето извън тялото на Моли бях замаян. Дълго след като Моли заспа с бебето, сгушено до нея, седях край огъня и ги гледах. Измислях сто вида бъдеще за детето, всяко едно блеснало с обещание. Моли ми беше казала, че е малка. Отхвърлих тази грижа. Всички бебета са малки! Щеше да е добре, и повече от добре. Щеше да е умно, това мое малко момиченце, и красиво. Щеше да танцува като пухче на вятъра и да язди все едно е едно цяло с кончето си. Моли щеше да я научи за пчелите и да знае имената и свойствата на всяка билка в градината. Аз щях да я науча да чете и да смята. Щеше да е дете чудо. Представях си ръчичките ѝ зацапани с мастило, докато ми помага с някой препис или копира илюстрациите, което така и не ми се получаваше добре. Представях си я на дансинга на балната зала в замъка Бъкип, завихрена в яркочервена рокля. Сърцето ми беше изпълнено с нея и исках светът да празнува с мен.

Засмях се на глас, съжалително, при мисълта колко слисани ще са всички, щом чуят за нея. Двамата с Копривка си бяхме мълчали за претенцията на Моли, че е бременна. Бяхме сметнали, че това е нещо тъжно, което трябва да затаим за себе си. А сега? Колко глупаво щяхме да изглеждаме и двамата, щом се разчуеше, че имам дете, малка дъщеричка, руса като маргаритка. Представих си събиране в чест на нейното идване на този свят. Братята ѝ щяха да дойдат, със семействата си, и Хеп също. О, да можех някак да известя Шута за радостта, която бе дошла в живота ми! Усмихнах се, щом си го помислих, и закопнях да можеше да е така. Щеше да има музика и празненство на деня на именуването ѝ. Кетрикен и Предан, и неговата кралица, и тримата принцове, дори Сенч щеше да дойде във Върбов лес.

При тази мисъл въодушевлението ми започна да се разпада. Едно въображаемо дете не е същото като дете, спящо в ръцете на майка си. Какво щяха да видят Кетрикен и Сенч, щом я погледнеха? Можех да си представя скептицизма на Сенч, че такова светлокосо дете би могло да е от родословието на Пророка. А Кетрикен? Ако разбереше, че собствената ми майка от Планините вероятно е била светлокоса, и признаеше бебето за дъщеря на Фицрицарин Пророка, тогава какво? Какво щеше да сметне, че има право да попита за дъщеря ми? Дали на това бебе, също като на Копривка, щеше да се погледне като на тайна резерва от кръвта на Пророка, като на наследница, която би могла да бъде представена за такава, ако по някакъв начин признатият официално клон се провали?

Трепет обзе душата ми, студен прилив, който удави сърцето ми в страх. Как можеше да съм копнял за това дете и изобщо да не съм помислял за опасностите, които щяха да го обкръжават просто заради това, че е моя дъщеря? Сенч щеше да иска да я изпита за Умението. Кетрикен щеше да е убедена, че тронът на Пророка има правото да ѝ избере съпруг.

Надигнах се и безшумно закрачих из стаята, като вълк, пазещ бърлогата си. Моли продължаваше да спи, беше изтощена. Повитото бебенце до нея се размърда и после затихна. Трябваше да ги защитя, да дам на детето бъдеще, което то да може да избере само. Умът ми гъмжеше от идеи. Бягство. Утре щяхме да избягаме. Щяхме да заминем някъде, където да можем да уседнем просто като Моли, Том и нашето бебе… не. Моли никога нямаше да се съгласи да прекъсне връзката с другите си деца, нито аз можех просто да зарежа хората, които обичах, все едно каква заплаха можеше да представляват те точно сега.

Какво можех да направя? Погледнах ги, заспали толкова кротко, толкова уязвими. Заклех се, че ще ги опазя. Внезапно ми хрумна, че русата коса и сините очи на детето биха могли да са в наша полза. Никой нямаше да я погледне и да приеме, че е дете на мен и Моли. Можеше да заявим, че е намерениче, осиновено. Лъжата избуя в ума ми. Толкова лесно беше да се заяви! Дори и Копривка нямаше нужда да знае: след като обяснях на Моли заплахата за детето, тя може би щеше да се съгласи за измамата. Копривка щеше да повярва, че сме осиновили бебето, за да утешим копнежа на майка ѝ за дете. Никой нямаше нужда да знае, че детето наистина е от кръвта на Пророците. Една простичка лъжа можеше да го опази.

Можех да накарам Моли да се съгласи на това.

Отидох до стаята си за постеля. Спах пред вратата, на пода, като вълк, пазещ своята бърлога и своето кутре. Така трябваше.

На другия ден бях изпълнен и със сладост, и с тревога. На зазоряване осъзнах колко глупави са плановете ми да се отрека от детето си. Слугите в една голяма къща знаят всичко, а Ревъл веднага щеше да разбере, че предната нощ не ни е било донасяно никакво намерениче. Не беше възможно да скрия от домакинството, че Моли е родила детето си, тъй че ги предупредих, че бебето е мъничко, а майката е изтощена. Сигурен съм, че ме сметнаха за точно толкова луд, колкото смятаха и Моли, когато настоях аз да нося храната на Моли и че тя категорично не бива да бъде безпокоена. Не само увереността ми, че в къщата има бебе, но и властта ми като мъж в такава женска област беше мигновено пренебрегната. По една, по две и по три, жените от персонала на Върбов лес си намериха някаква неотложна работа, която налагаше достъп до детската. Първа беше готвачката Нътмег, която настоя, че трябва да говори с Моли, за да знае точно какво би желала господарката да ѝ се приготви за обед и вечеря на такъв знаменателен ден. Дъщеря ѝ Майлд се шмугна зад нея, бледо подобие на пищната фигура на майка си. Моли не знаеше за усилията ми да не бъде притеснявана. Не можех да я виня за високомерното донякъде самодоволство, когато показа бебето на готвачката и дъщеря ѝ.