Робин Хоб - Убиецът на Шута

Моли поклати глава.

— Заети са със същинските си задачи. Не. Добре ще си е тук, в детската. Тя е кротко дете.

Върна Пчеличка в люлката и я зави.

— Странно е някак да я оставим сама тук — възрази Копривка, докато Моли придърпваше дантелената покривка над люлката.

— Едва ли — отвърна кротко майка ѝ. Мина из стаята и спусна пердетата и завесите. Топлата светлина на огъня остана единственото осветление. А после Моли се обърна, погледна Копривка, въздъхна и каза: — Наистина си била твърде дълго в двора. Трябва да намериш време за себе си. Ела тук или иди на гости на някой от братята си. Махни се от подозренията и от онзи предпазлив танц, в който сякаш винаги стъпваш. Виж. Тя вече заспива. Ще си е добре тук.

— Сигурен съм, че ще си е добре тук сама, Копривке — излъгах на свой ред.

Доближих се и надникнах в люлката. Очите на Пчеличка вече бяха затворени.

— Хайде — каза Моли и ме хвана за ръка. — Да идем да посрещнем кралицата.

Икономът Ревъл щеше да се справи много по-добре от мен, ако беше господарят на имението. Не отидохме до преддверието, където бях сигурен, че разпределя гостите ни според важността им. Охраната и по-низшите слуги щяха да бъдат разкарани по скромни, но чисти стаи и да им се предложи възможността да посетят парните бани на Върбов лес или да стоплят лицата и ръцете си с гореща вода, преди да слязат за весело и обилно ядене на супи, хляб, масло, сирене, ейл и вино. Ревъл изпитваше само симпатия към често натоварваните с тежка работа слуги. Докато пребиваваха във Върбов лес, с тях щяха да се отнасят като с гости на нашите слуги. Сигурен бях, че ще са благодарни за гостоприемството му след мразовитата сутрешна езда през прясно навалелия сняг.

С опита на пълководец, командващ войските си, Ревъл беше наел временна помощ от селото. Всеки от по-низшите благородници щеше да бъде поверен на тези изпълнени с готовност, но по-малко опитни работни ръце, докато се разнася багаж по стаите, носи се вода за миене, палят се камини и се вършат всякакви по-дребни шетни. За опитния ни персонал щеше да е честта да изчакат висшия ешелон гости, като самият Ревъл щеше да постави себе си и дясната си ръка, Диксън, на пълна служба на лейди Кетрикен. Всички тези уреждания ми бяха отегчително обяснявани предния ден. Кимал бях безкрайно дълго и го упълномощих за всичко, което предложи.

С Копривка и Моли забързахме към Голямата зала, където Ревъл бе постановил да поздравим гостите с добре дошли. Влязох и открих, че през нощта залата е преобразена. Облицованите с дърво стени блестяха, прясно излъскани с някакво уханно масло, в камината пращеше гостоприемен огън, бяха донесли дълга маса и я бяха украсили с вази с цветя. Дамите ми безцеремонно ме оставиха да изчакам освежените ни гости, докато те хукнаха към кухните, за да се уверят за последен път, че всичко е в готовност. Изчаках докато повече не можех да чуя припряното тупане на пантофите им по коридора, влязох в залата и безсърдечно спрях едно от временно слугуващите момчета.

— Момко, забравил съм нещо в покоите ни. Постой тук вместо мен и ако дойдат хора, увери ги, че лейди Моли и Копривка ще се върнат много скоро и че аз скоро ще сляза.

Очите му се разшириха.

— Сър, не може ли да ви донеса каквото сте забравили? Не знам как да говоря на кралица, макар и да не е вече кралицата.

Усмихнах му се безмилостно.

— И точно затова, момчето ми, си най-подходящият за задачата. Ако я поздравиш със същата топлина и почитание, които би предложил на собствената си баба, това ще е повече от достатъчно.

— Но, сър… — Не бях забелязал, че има лунички, докато не пребледня толкова, че се откроиха на лицето му.

Засмях се искрено и го съжалих в душата си.

— Само за малко, за малко.

Оставих го и тръгнах по коридора. Налчетата на ботушите ми леко почукваха.

В мига, в който завих на ъгъла, се наведох, събух ботушите и затичах бързо и леко, все едно бях момче. Това щеше да е моментът, който щях да избера, ако беше моя мисия. Глупав ли бях? Дали и аз, като Копривка, бях живял твърде дълго в Бъкип сред многобройните пластове интрига там? Имаше само един начин да го разбера. Бутнах вратата на детската само колкото да мога да вляза. Шмугнах се в стаята и замръзнах до вратата. Затворих я тихо. Осезанието ми каза, че съм сам, ако не се брои малката ми дъщеря. При все това нито дъска не изскърца под стъпките ми и сянката ми не прекоси светлината на огъня, докато отнесох ботушите си до ъгъла и ги скрих там. Бързо надникване в люлката, докато минавах покрай нея. Пчеличка си беше там, но не мисля, че бе заспала. Тихо , помолих я. Стой тихо. Прокраднах се в най-засенчения ъгъл зад двата паравана с теменужки и се овладях. Нито въздишка или дъх, нито изскърцване от стъпка по старите дъски на пода. Вдигнах всичките си стени, за да преградя Умението и Осезанието си. Превърнах се в празно пространство в тъмното.