Робин Хоб - Убиецът на Шута

Тя ме зяпна изумена, засмя се и после каза с тъга:

— Напоследък се чудех дали изобщо искаш да си близо до мен. Стара и сбръчкана, а сега ме мислиш и за луда…

Притеглих я към себе си, преди да е успяла да каже нещо повече. Целунах я, по темето, отстрани по лицето и след това по устата.

— Винаги ще искам да те целувам — промълвих в косата ѝ.

— Не вярваш, че съм бременна.

Не я пуснах.

— Казваш ми вече от повече от две години, че си бременна. Какво да мисля, Моли?

— Самата аз не се разбирам. Но мога само да ти кажа, че трябва някак си да съм сбъркала отначало. Трябва да съм помислила, че съм бременна, преди да съм. Може би знаех, някак, че ще забременея. — Отпусна чело на рамото ми. — Трудно ми беше да те няма по толкова дни. Знам, че слугините се кикотят зад гърба ми. Толкова малко знаят за нас. Смятат, че е скандално толкова млад и здрав мъж като теб да е женен за бабичка като мен. Шушукат, че си се оженил за мен заради парите и положението ми! Карат ме да се чувствам стара глупачка. Кого имам, който да разбира кои сме и какво сме били един за друг? Само теб. А когато ме изоставиш, когато мислиш, че съм толкова глупава, колкото мислят и те, тогава… О, Фиц, знам, че е трудно да го повярваш. Но аз съм вярвала в много по-трудни за вярване неща, заради теб, и съм разчитала само на думата ти.

Все едно целият свят замръзна. Да. Вярвала беше. Така и не го бях погледнал от тази перспектива. Наведох глава и целунах солената ѝ от сълзи страна.

— Вярваше. — Поех си дъх. — Ще ти вярвам, Моли.

Тя се изсмя задавено.

— О, Фиц. Моля те. Не, няма да го повярваш. Но ще те помоля да се преструваш, че вярваш. Само когато сме тук вътре, заедно. А в замяна, когато не съм в тази стая, аз ще се преструвам, че не съм бременна, доколкото мога. — Поклати глава и косата ѝ забърса лицето ми. — Сигурна съм, че така ще е много по-лесно за слугите. Освен за Ревъл. Той изглеждаше абсолютно зарадван да ми помогне да спретна това гнездо.

Помислих за Ревъл, висок и толкова слаб, че почти мършав, винаги сериозен и коректен с мен.

— Нима? — Не изглеждаше вероятно.

— О, да. Той намери параваните с теменужките и ги беше почистил още преди да ми каже. Дойдох тук един ден и те бяха поставени около люлката. И дантелата над тях, да не пропуска насекомите.

Теменужки. От Търпение знаех, че понякога ги наричат „сърдечна благодат“. Длъжник бях на Ревъл.

Тя се надигна и се отдръпна от мен. Погледнах я. Дългата ѝ нощница съвсем леко издаваше гънките на тялото ѝ, а винаги беше изящно закръглена жена. Отиде до камината и видях, че на една стойка има сервиз за чай. Загледах се в профила ѝ. Не ми изглеждаше много по-различно, отколкото преди пет години. Със сигурност, ако беше бременна, щях да го видя. Огледах леката издутина на корема ѝ, силните ѝ бедра и щедри гърди, и изведнъж изобщо престанах да мисля за бебета.

Тя ме погледна питащо, с чайник в ръката.

— Искаш ли?

След това, както се бях втренчил в нея, очите ѝ бавно се разшириха и лукава усмивка изви устните ѝ. Усмивка, достойна за голо момиче, само с коронка от зеленика на главата.

— О, искам, да — отвърнах.

Щом станах и тръгнах към нея, тя ме посрещна. Бяхме нежни един с друг и не бързахме, и спахме в леглото ѝ в детската.

На другия ден зимата дойде във Върбов лес с мокър сняг, който смъкна последните листа на брезите и зави изящните им клони с бяло. Покоят, който винаги носи първият сняг, полегна над земята като мантия. В къщата изведнъж дойде време за топло огнище, гореща супа и пресен хляб на обед. Бях в кабинета на имението и в камината пращеше яркопламенен огън, когато на вратата се почука.

— Да — извиках и вдигнах глава от писмото от Уеб, което четях.

Вратата бавно се отвори и влезе Ревъл. Както винаги беше безукорно облечен и коректен. Беше десетилетия по-млад от мен, но имаше осанка, която ме накара да се почувствам като хлапак с мръсни ръце и зацапана риза, когато ме погледна отвисоко.

— Повикали сте ме, холдър Беджърлок?

— Да. — Оставих настрана писмото на Уеб. — Исках да поговоря с теб за стаята на лейди Моли. Параваните с теменужките…

Очакването, че ще го смъмря неодобрително, проблесна в очите му. Той изправи гръб и ме изгледа отвисоко, с достойнството, което винаги излъчва един истински добър иконом.

— Сър. Ако благоволите. Параваните не бяха използвани от десетилетия, но все пак са красиви изделия, достойни за показ. Знам, че действах без пряко пълномощие, но лейди Моли изглеждаше… доста обезсърчена. Колкото до люлката, намерих лейди Моли горе на стълбището, останала без дъх и почти разплакана. Люлката е тежка, сър, и все пак тя бе успяла сама да я премести толкова далече. Изпитах срам, че не беше дошла при мен и просто да ми каже какво иска да направя. Тъй че, с параваните, се опитах да предвидя желанието ѝ. Тя винаги е била добра към мен.