Робин Хоб - Убиецът на Шута

Копривка подсмръкна, издърпа ръцете си и избърса очи.

— Знам, че не съм дете вече. Но просто мисълта, че я губя…

Думите ѝ секнаха и гласът ѝ затихна, след като не изрече онова, което двамата знаехме, че напира в нея. Все още скърбеше за Бърич, единствения истински баща, когото бе познавала. Не искаше да загуби и майка си — а още по-лошо щеше да е Моли да я погледне и да не я познае.

— Ще се грижа за нея — обещах отново. „И за теб“, помислих си. И се зачудих дали изобщо ще ми позволи да вляза в тази роля. — Дори това да означава преструване пред нея, че вярвам за растящото в нея дете. Макар това да ме кара да се чувствам лъжец. Днес… — Замълчах от надигналото се чувство за вина. Бях се държал все едно Моли наистина е бременна, глезил я бях като капризно дете. Или луда жена.

— Ти беше мил — каза тихо Копривка. — Познавам майка си. Няма да я убедиш да се откаже от тази заблуда. Умът ѝ е разстроен. По-добре да…

Моли беше влязла, без да я усетим — тръшна подноса на масата. Двамата подскочихме гузно. Моли се втренчи в мен с черен поглед. Присви устни и в първия момент помислих, че отново ще пренебрегне несъгласието ни. Но Копривка беше права. Моли държеше на своето и заговори прямо:

— И двамата ме смятате за луда. Добре. Много добре тогава. Но ще ви кажа ясно: чувствам как детето мърда в мен и гърдите ми се пълнят с мляко. Не е далече времето, когато двамата ще трябва да ми се помолите за извинение.

Двамата с Копривка, хванати в тайната ни тревога, седяхме онемели. Копривка нямаше какво да отвърне на майка си, а Моли се обърна и излезе. Спогледахме се, покрусени от чувство за вина. Но никой от нас не тръгна след нея.

Скоро след това се разотидохме за сън. Докато яздех към дома, бях очаквал с нетърпение мило събиране с жена ми и споделена нощ. Но Моли беше избрала диванчето в детската. Отидох сам в спалнята ни тя и ми се стори студена и празна.

На следващия ден Копривка си тръгна още преди обед. Каза, че дълго не е била със своите чираци в Умението и че щяло да има каква ли не зарязана работа, която я чака. Не се усъмних, но и не вярвах, че това е основната причина за заминаването ѝ толкова бързо. Моли я прегърна за сбогом и някой непознат би си помислил, че всичко между майка и дъщеря е наред. Но Моли не беше споменала за бебето след като ни остави предната вечер, нито попита дали Копривка ще се върне за раждането.

А през следващите дни вече не ми говореше за въображаемото дете. Закусвахме заедно; обсъждахме проблеми в имението, а след вечеря си споделяхме събитията от деня. И всеки от нас спеше сам. Или, в моя случай, не спеше. Свърших повече работа по преводите за Сенч в късните нощни часове, отколкото бях свършил през предишните шест месеца. Десет дни след инцидента в една късна вечер се одързостих да потърся Моли в детската. Вратата беше затворена. Постоях пред нея няколко дълги мига преди да реша, че трябва да почукам, вместо да вляза. Почуках, изчаках, след това почуках по-силно.

— Кой е? — Гласът на Моли прозвуча изненадано.

— Аз съм. — Открехнах вратата. — Може ли да вляза?

— Никога не съм ти казвала, че не можеш — отвърна тя язвително. Думите ѝ жилеха, но въпреки това на лицето ми пробяга усмивка. Извърнах се леко, за да не я види. Сега си беше Моли Червените поли, която познавах.

— Вярно е — казах кротко. — Но знам, че нараних чувствата ти лошо, и помислих, че ако искаш да ме отбягваш известно време, не бива да се натрапвам.

— Не е натрапване — каза тя спокойно. — Фиц, сигурен ли си, че ти не си този, който ме отбягва? От колко години се събуждам нощем и откривам, че твоята страна на леглото е хладна и празна? Измъкваш се от леглото ни посред нощ, за да се скриеш в прашната си затрупана със свитъци дупка и да драскаш, докато пръстите ти станат целите в мастило?

Наведох глава. Не бях съзнавал, че го е забелязвала. Канех се да изтъкна, че е изоставила леглото ни заради тази детска. Отказах се от това заяждане. Не беше моментът да започвам битка. Сега бях прекрачил нейния праг и се чувствах като вълк, осмелил се за първи път да влезе в къща. Не бях сигурен дали трябва да остана прав, или мога да седна. Въздъхнах и седнах на дивана, където беше легнала. Беше в нощния си халат, но премести полудовършената си бродерия, за да ми направи място.

— Сигурно наистина прекарвам твърде много часове там — извиних се. Седнах до нея. Уханието ѝ ме достигна и изведнъж казах: — Всеки път, когато те помириша, винаги искам да те целуна.