Робин Хоб - Убиецът на Шута

Но тя насочи разговора към други проблеми, тлеещи по границата ни.

Дракони връхлитаха над Халкида, плячкосваха каквото им падне и бяха започнали понякога да прехвърлят границата и да опустошават стадата в Шоукс и дори във Фароу. Народът на Шестте херцогства очакваше кралската котерия на Умението да прогони драконите или поне да преговаря с тях. Но понятието за дипломация и компромис беше смехотворно за един дракон. Ако се смееха, в което двамата с Копривка се съмнявахме.

Размишлявахме дали човек би могъл да преговаря с дракони и какви последствия би имало от убийството на дракон, и дали плащането на данък на дракони със заклан добитък ще е проява на страхливост или просто прагматично.

Някои от новините ѝ не бяха политически, а семейни. Пъргав и Уеб наскоро бяха посетили Бъкип. Птицата спътник на Пъргав беше здрава и силна. Но чайката на Уеб била толкова окаяна, че той взел стая в градчето Бъкип с изглед към водата. Птицата живеела предимно на перваза; той я хранел, защото вече летяла малко. Идваше краят и двамата го очакваха. Макар самата Копривка да не притежаваше Осезанието, чрез мен и своя брат Пъргав разбираше какво е да загубиш своя спътник в Осезание.

Но не си споделихме само клюки. Говорихме си за храна и музика, които обичахме, и кои стари приказки са ни любимите. Тя ми разказа истории от детството си, най-вече за пакостите, които бяха вършили с братята ѝ. Аз на свой ред и разправях за годините си като момче в Бъкип и колко по-различни бяха и замъкът, и градчето тогава. Бърич присъстваше в много от разказите ни.

Преди да оставим Речния път и да хванем по-тесния, който водеше до Върбов лес, тя ме попита за лорд Златен. Бил ли е наистина някога шут на крал Умен? Беше, да. А ние с него били ли сме… много близки?

— Копривке — казах, докато тя яздеше до мен, загледана право напред. Загорелите ѝ страни бяха малко по-зачервени от обичайното.

— Обичах този човек както не съм обичал никой друг. Не казвам, че го обичах повече, отколкото обичам майка ти. Но начинът, по който го обичах, беше различен. Ако си чула, че е имало нещо нередно във връзката ни, не, нямаше. Не това бяхме един за друг. Каквото имахме с него, надхвърляше това.

Тя не ме погледна в очите, но кимна. После попита тихо:

— А какво стана с него?

— Не знам. Напусна Бъкип, докато аз все още бях изгубен в Камъните. Никога повече не чух вест от него.

Мисля, че гласът ми ѝ каза много повече от думите.

— Съжалявам, тате — отрони тя.

Знаеше ли, че за първи път ме бе удостоила с това обръщение? Запазих мълчание, за да се насладя на мига. А после прехвърлихме последното възвишение и селцето Върбово вече беше пред нас в прелестната долина до реката. Скоро щяхме да стигнем до Върбов лес. Изведнъж съжалих колко бързо свършва пътуването ни. И се уплаших какво ли ще си помисли Копривка за майка си и за това колко са я отдалечили от нас заблудите ѝ.

И все пак гостуването започна добре. Когато пристигнахме, Моли ме прегърна, а после се обърна с радост към най-голямото си дете. Не беше очаквала да се върна толкова скоро и изобщо не бе очаквала, че ще види Копривка. Бяхме пристигнали малко след пладне и бяхме ужасно прегладнели. Отидохме в кухнята и почти хвърлихме слугите в паника, като нападнахме килера за простичко пиршество с хляб, сирене, наденица и ейл, вместо да чакаме да ни приготвят нещо по-изискано. Когато Нътмег, готвачката, се намеси и ни прогони от кухнята си, седнахме на единия край на голямата маса в трапезарията. Разказахме на Моли за пътуването си, за простичките, но трогателни церемонии, които предшестваха погребението на краля, и за решението на Кетрикен да остане известно време в Планините. И както е след всяко пътуване, колкото и официален и дори тъжен да е поводът, имаше весели истории за разправяне, тъй че всички да се посмеем.

Моли също си имаше свои истории за споделяне. Няколко кози успели да нахълтат в лозята и нанесли щети на някои от най-старите лози там. Щели да се оправят, но повечето грозде от тази част на лозята било изгубено. Имало няколко по-големи нахлувания на диви прасета в ливадите; главната щета, която бяха нанесли, беше, че разровили земята дотолкова, че било почти невъзможно да се коси. Лозум от селото довел кучетата си и ги подгонил. Убил един голям глиган, но едно от кучетата му било лошо ранено. Въздъхнах. Сигурен бях, че това е един от първите проблеми, с които трябва да се заема. Никога не съм харесвал лов на глигани, но сега щеше да се наложи. А Толман отново щеше да настоява за свои кучета.