Робин Хоб - Убиецът на Шута

— Странниче, можем ли да ти предложим чай? Хляб? Стол за сядане или легло за нощувка?

Младокът явно копнееше да разбере каква връзка имам с баба му и се надяваше да ме примами да остана.

— Да, донеси му стол и чай — каза му Джофрон, без да се допита до мен. Момчето хукна навън и се върна със стол с прав гръб. Когато сините ѝ очи отново се върнаха към мен, бяха пълни със съчувствие. — Наистина ли? Нито дума, нито едно гостуване?

Поклатих глава. Заговорих ѝ с мисълта, че е една от малкото хора в живота ми, които могат да разберат думите ми.

— Каза, че е изгубил дарбата си да вижда бъдещето. Че задачите ни заедно са приключили и че ако останем заедно, можем неволно да развалим нещо от онова, което е постигнал.

Тя прие сведението, без да мигне. После, много бавно, кимна.

Стоях разколебан. Споходиха ме стари спомени за гласа на Джофрон, докато лежах на пода пред камината.

— Май изобщо не ти благодарих, че ми помогна, когато Шутът ме донесе тук преди толкова години.

Тя кимна отново, важно, но ме поправи с думите:

— Помогнах на Белия пророк. Длъжна бях да го направя и никога не съжалих за това.

Тишината между нас отново се проточи. Беше все едно да се опитваш да водиш разговор с котка. Прибягнах до баналност.

— Надявам се, че ти и семейството ти сте добре.

И пак като на котка, очите ѝ се присвиха само за миг. После каза:

— Синът ми не е тук.

— О.

Тя вдигна отново парцала и избърса пръстите си много грижливо. Внукът се върна с малък поднос. Чашка, по-малка от юмрука ми, бе пълна с една от най-ароматните билкови запарки на Планините. Бях благодарен за моментната пауза. Благодарих му и отпих. Чаят беше от диво грозде, с една подправка от дървесна кора, която не бях опитвал от години. Беше превъзходен. Казах го.

Джофрон стана от работната си пейка. Мина през стаята с много изправен гръб. Една от стените беше оформена в барелеф на дърво. Вероятно бе нейна работа, защото не беше така последния път, когато бях отседнал тук. Какви ли не листа и плодове изпъкваха от резбованите клони. Тя вдигна ръка към едно голямо листо, дръпна го настрани, отвори преградка и извади оттам малка кутия.

Върна се и ми я показа. Не беше работа на Шута, но познах дланите, извити да оформят капак над съдържанието на кутийката. Джофрон беше изваяла неговите ръце като капак за кутийката си. Кимнах ѝ, че съм разбрал. Тя задвижи пръстите си и чух отчетливото „щрак“, сякаш се беше отдръпнало скрито резе. Когато отвори кутийката, от нея лъхна ухание, непознато, но изкусително. Видях малки свитъци, поне четири и навярно повече, скътани под тях. Тя взе един и затвори капачето.

— Това е най-отскорошното му писмо до мен — каза.

Най-отскорошното. За миг изпитах най-острата, най-неподправената завист, каквато бях изпитвал. Не ми беше пращал нито едно съобщение по птица, а Джофрон имаше цяла кутийка! Меката кафява хартия беше стегната с тънка оранжева лента. Джофрон я развърза и разгъна свитъка много нежно. Помислих, че ще ми го прочете на глас. Но тя вдигна синия си поглед и го впи в мен неумолимо.

— Това е кратко. Никаква вест за живота му. Никакъв сърдечен поздрав, никакво пожелание за дълго здраве. Само предупреждение.

— Предупреждение ли?

Нямаше никаква враждебност на лицето ѝ, само решимост.

— Предупреждение, че трябва да предпазя сина си. Че не трябва да казвам нищо за него на непознати, които може да питат.

— Не разбирам.

Тя повдигна рамо.

— И аз. Но не ми трябва разбиране, за да се вслушам в предупреждението му. И затова ти казвам: синът ми не е тук. И това е всичко, което ще ти кажа за него.

Мислеше ли, че представлявам опасност?

— Аз дори не знаех, че имаш син. Нито внук. — Мислите ми трополяха като зърна в суха шушулка. — И не попитах за него. Нито съм непознат за теб.

Тя кимаше утвърдително на всяка моя фраза. После попита:

— Хареса ли ти чаят?

— Да. Благодаря.

— Очите ми лесно се уморяват напоследък. Спането помага, защото след това се будя освежена и върша най-добрата си работа на ранна утринна светлина. — Нави късчето кафява хартия и го затегна с оранжевата лента. Прибра го в кутията и затвори капака.

Хората от Планините са много вежливи. Нямаше да ми каже да си вървя. Но щеше да е крайно невъзпитано от моя страна да се опитам да остана. Надигнах се. Навярно ако си тръгнех веднага, щях да мога да се върна на другия ден и да се опитам отново да я помоля да ми каже повече за Шута. Трябваше да си тръгна веднага, тихо и кротко. Знаех, че не бива да питам. Направих го обаче.