Робин Хоб - Убиецът на Шута

След като формалностите около погребението на крал Ейод приключиха, се започна същинската работа. Ежедневно имаше срещи със съветници на Ейод и имаше дълги обсъждания по изрядното предаване на управлението на Планините. Присъствах на някои от тях, понякога отстрани в помещението като допълнителни очи и уши на Сенч и Предан, а понякога седнал отвън на слънце, затворил очи, но свързан с двамата чрез Умението, по време на срещите на високо равнище. Но вечерите понякога бях освобождаван, за да имам свое лично време.

И тъй стана, че се озовах застанал отвън, пред изкусно изваяна и нарисувана врата, загледан с тъга в творбата на ръцете на Шута. Тук беше къщата, където бе живял, след като сметна, че не е успял да изпълни предопределението си на Белия пророк. В нощта, когато крал Умен бе умрял, Кетрикен беше избягала от Бъкип и Шутът беше заминал с нея. Заедно бяха предприели мъчително пътуване до Планинското кралство, където тя вярваше, че двамата с неродения ѝ син ще са в безопасност в бащиния ѝ дом. Но там съдбата бе нанесла на Шута два удара. Детето на Кетрикен не бе оживяло, а вестта за моята смърт в тъмниците на Славен го бе достигнала. Беше се провалил в усилието си да гарантира династията на Пророка да има наследник. Беше се провалил в усилието си да осъществи своето пророчество. Животът му като Бял пророк беше свършил.

Когато бе повярвал, че съм мъртъв, беше останал в Планините с Кетрикен, живял беше в тази малка къща и се беше постарал да си устрои нищожно битие като дърворезбар и майстор на играчки. След това ме беше намерил, прекършен и издъхващ, и ме беше донесъл тук, в обиталището, което споделяше с Джофрон. Когато ме прибра, тя се беше изнесла. След като се възстанових, двамата с Шута придружихме Кетрикен в безнадежден опит да проследим хладната диря на съпруга ѝ в планините. Шутът беше оставил къщичката и всичките си инструменти за Джофрон. Ако се съдеше по шарените кукли, поклащащи се на прозореца, тя вероятно продължаваше да живее тук и да прави играчки.

Не почуках на вратата, а стоях в дългата лятна вечер и оглеждах изваяните дяволчета и други митични същества, които подскачаха игриво на ръба на кепенците. Като много от старомодните планински къщи, и тази беше боядисана с ярки цветове като детска кутия за „съкровища“. Опразнена кутия за съкровища — моят приятел отдавна си бе отишъл от нея.

Вратата се отвори и навън се изсипа жълтата светлина на лампа. На прага стоеше висок светлокож момък на около петнайсет, русата му коса падаше до раменете.

— Странниче, ако търсиш подслон, трябва да почукаш на вратата и да попиташ. Сега си в Планините.

Говореше с усмивка. Отвори широко вратата, отстъпи встрани и ме подкани с жест вътре.

Пристъпих бавно към него. Чертите му ми бяха смътно познати.

— Джофрон още ли живее тук?

Усмивката му се разшири.

— Живее и работи. Бабо, имаш гост!

Влязох бавно в стаята. Джофрон седеше до прозореца, до лакътя ѝ имаше лампа. Боядисваше нещо с четчица, равни мазки жълто на златарник.

— Момент — каза тя, без да вдига очи от работата си. — Ако го оставя да засъхне между мазките, цветът ще е неравен.

Не казах нищо, само стоях и чаках. Дългата руса коса на Джофрон вече бе прошарена със сребристо и сплетена на четири плитки. Ръкавите на ярко извезаната ѝ блуза бяха навити до лактите. Ръцете ѝ бяха жилести, с петънца боя по тях, жълто, синьо и светлозелено. Мина доста повече от „момент“, преди тя да остави четката, да изправи гръб и да ме погледне. Очите ѝ бяха точно толкова сини, както ги помнех. Усмихна ми се ведро.

— Добре си дошъл, гостенино. От Бък си, както те гледам. Дошъл си да почетеш сетния отдих на нашия крал, разбирам.

— Така е — казах.

Когато проговорих, в очите ѝ блесна разпознаване. Тя въздъхна и поклати бавно глава.

— Ти. Неговият Катализатор. Той открадна сърцето ми и повдигна духа ми за търсене на мъдрост. После дойде ти и ми го открадна. Както си беше редно. — Вдигна зацапан с боя парцал и избърса разсеяно пръстите си. — Не бях и помисляла, че ще те видя под този покрив отново.

Нямаше никаква враждебност в гласа ѝ, а само загуба. Стара загуба.

Намерих думи, които може би щяха да я утешат.

— Когато сметна, че времето ни заедно е свършило, той остави и мен, Джофрон. Почти седемнайсет години минаха, откакто се разделихме, и нито дума или гостуване от него оттогава.

Тя кривна глава. Внукът ѝ затвори тихо вратата. Приближи се колкото да може да чуе разговора ни и се покашля.