Робин Хоб - Убиецът на Шута

След като бяха минали няколко седмици и тя настоятелно продължаваше да вярва, че е бременна, отново се опитах да я вразумя. Бяхме си легнали и тя бе в прегръдката ми. И пак говореше за бъдещото ни дете.

— Моли. Как е възможно това? Ти самата ми каза, че…

В изблик на стария си буен нрав тя вдигна ръка и ми запуши устата.

— Знам какво казах. А сега знам нещо друго. Фиц, нося твое дете. Знам колко странно трябва да изглежда за теб, защото самата аз го намирам за повече от странно. Но го подозирах от месеци и си мълчах, защото не исках да ме мислиш за луда. Но е истина. Усетих бебето да се движи в мен. Имам много деца и няма как да сбъркам. Ще имам бебе.

— Моли… — отроних.

Още я държах в прегръдката си, но се чудех дали тя наистина е с мен. Не можех да измисля какво повече да ѝ кажа. Какъвто съм страхливец, не ѝ възразих. Но тя долови съмнението ми. Усетих как се вцепени в ръцете ми и си помислих, че ще се отдръпне от мен.

Но след това усетих как гневът ѝ заглъхна. Тя издиша дълбокия дъх, който бе поела, за да ме упрекне, отпусна глава на рамото ми и заговори:

— Мислиш, че съм луда, и предполагам, че не мога да те обвиня. От години си мислех, че съм пресъхнала черупка, че никога повече няма да родя. Правех всичко от себе си, за да го приема. Но не съм. Това е бебето, за което сме се надявали, нашето бебе, твое и мое, за да си го отгледаме заедно. И всъщност не ме интересува как се е случило, нито дали ти мислиш, че съм луда. Защото много скоро, когато детето се роди, ще разбереш, че съм права. Дотогава може да ме мислиш за луда колкото си щеш, но аз смятам да бъда щастлива.

Отпусна се в ръцете ми и видях в тъмното как ми се усмихна. Постарах се да се усмихна в отговор. Тя заговори тихо:

— Винаги си бил страшно упорит — винаги уверен, че знаеш какво става по-добре от всеки друг. И може би един-два пъти това е било вярно. Но това, за което говоря сега, е женско знание. И в това знам много повече от теб.

Опитах за последен път:

— Когато искаш нещо толкова силно и толкова дълго, а после идва момент, в който се изправяш пред факта, че не можеш да го имаш, понякога…

— Понякога не можеш да повярваш, когато се случи. Понякога те е страх да го повярваш. Разбирам съмненията ти.

Усмихна се в тъмното, доволна, че е обърнала собствените ми думи срещу мен.

— Понякога искането на нещо, което не можеш да имаш, може да те побърка — казах хрипливо, защото се почувствах изкусен да изрека ужасните думи на глас.

Тя въздъхна, но беше с усмивка.

— В такъв случай това, че те обичам, би трябвало да ме е побъркало отдавна. Но не е. Тъй че можеш да си упорит колкото си искаш. Може дори да ме смяташ за луда. Но това е истината. Ще имам твое бебе, Фиц. Преди да свърши зимата в тази къща ще има бебе. Тъй че утре ще е най-добре да накараш слугите да свалят люлката от тавана. Искам да подредя стаята му преди да съм натежала прекалено.

И тъй, Моли остана в моя дом и в леглото ми, и при все това ме напусна, поела на път, по който не можех да я последвам.

Още на другия ден тя обяви състоянието си на няколко от слугините. Разпореди се стаята на Врабеца да се преобразува в детска и всекидневна за нея и въображаемото ѝ дете. Не ѝ възразих, но видях лицата на жените, докато излизаха от стаята. По-късно видях две от тях да си бъбрят. Когато вдигнаха глави и ме видяха, разговорът им замря и ми пожелаха искрено добър ден, като отбягваха да ме погледнат в очите.

Моли преследваше илюзията си с енергия, за която мислех, че отдавна е изгубила. Шиеше нощнички и малки бонета. Надзираваше почистването на стаята на Врабеца. Коминът бе почистен и изметен и тя поръча нови завеси за прозорците. Настоя да предам с Умението новината на Копривка и аз я помолих да дойде да прекара мрачните месеци на зимата с нас, за да ни помогне да посрещнем детето си.

Така че Копривка дойде, макар и да се бяхме съгласили по време на обсъжданията си с Умение, че Моли се самозаблуждава. Отпразнува Зимния празник с нас и остана, докато снегът започна да се сляга и да се показват голи пътеки. Никакво бебе не се роди. Помислих си тогава, че Моли ще се принуди да признае заблудата си, но тя упорито настоя, че просто малко се е заблудила от колко време е бременна.

Дойде пролет и всичко разцъфтя. През вечерите, които прекарвахме заедно, тя понякога оставяше плетивото си и възкликваше:

— Ето! Ето го, мърда, ела да пипнеш! — Но всеки път, когато послушно слагах длан на корема ѝ, не усещах нищо. — Спря — настояваше тя и аз кимвах. Какво друго можех да направя?