Робин Хоб - Убиецът на Шута

Затворих вратата зад себе си и хладният мрак на коридора ме погълна. Подът беше студен. Блуждаещо течение лъхаше из коридорите. Въздъхнах. Върбов лес беше разхвърляно място, което имаше нужда от постоянно поддържане и ремонт. Винаги имаше нещо за вършене, нещо, което да държи холдър Беджърлок зает. Усмихнах се. Какво, да не би да съжалявах, че среднощният призив на Сенч не беше поръчка да убия някого? Много по-добър си беше утрешният проект да обсъдя с Ревъл запушения комин в гостната.

Забързах през спящата къща. Отворих безшумно вратата на спалнята и я затворих колкото се може по-тихо. Халатът ми се смъкна отново на пода и се пъхнах под завивките. Топлото тяло на Моли ме притегляше. Потреперих, докато изчаквах одеялата да ме стоплят, и се стараех да не я будя, но тя се обърна към мен и ме притегли в прегръдката си. Малките ѝ топли ходила кацнаха върху ледените ми крака и тя отпусна глава под брадичката ми.

— Не исках да те будя — прошепнах.

— Не си. Събудих се и те нямаше. Чаках те. — Говореше тихо, но не шепнешком.

— Извинявай. — Тя изчака. — Сенч ме потърси с Умението.

Усетих, но не чух въздишката ѝ.

— Всичко наред ли е? — попита тя кротко.

— Наред е — уверих я. — Просто един измъчван от безсъница старец, който си търси компания.

— Мм. Мога да разбера това. Аз също не спя толкова добре, колкото на младини.

— Вярно е и за мен. Остаряваме.

Тя въздъхна и се притисна в мен. Прегърнах я и затворих очи.

Тя се покашля тихо.

— Стига да не си заспал… и ако не си много уморен…

Раздвижи се подканящо до мен и както винаги дъхът ми заседна в гърлото. Усмихнах се в тъмното. Това беше моята Моли, каквато я знаех отпреди много време. Напоследък беше станала толкова умислена и кротка, че се бях уплашил да не би да съм наранил някак чувствата ѝ. Но когато я попитах, тя само поклати глава и се усмихна.

— Не съм готова да ти го кажа все още — подразни ме.

По-рано през деня бях влязъл в стаята, където тя изцеждаше меда и правеше свещите за наша лична употреба. Бях я хванал да стои неподвижна, с дългата восъчна свещ, която капеше отпусната и забравена от пръстите ѝ, докато тя бе зареяла поглед в далечината.

Тя се покашля и осъзнах, че аз съм се отплеснал този път. Целунах я по шията и тя измърка тихо.

Придърпах я към себе си.

— Не съм уморен много. И се надявам никога да не бъда толкова стар.

И за известно време бяхме толкова млади, колкото някога, само дето с годините опит заедно нямаше никаква непохватност или колебание. Навремето познавах един менестрел, който се хвалеше, че имал хиляда жени, по веднъж всяка. Никога нямаше да узнае това, което знаех аз — че да имаш една жена хиляда пъти и всеки път да намираш в нея различна наслада е много по-добре. Знаех вече какво блясва в очите на стари двойки, щом се видят един друг от двата края на стая. Неведнъж бях срещал погледа на Моли в пълно с гости семейно събиране и бях разбирал от извивката на усмивката ѝ и пръстите ѝ, докосващи устата, точно какво има наум за нас, след като останем насаме. Близостта ми с нея беше по-мощен любовен еликсир от всякаква отвара, продавана от странстващите вещици на пазара.

Проста и добра беше любовната ни игра, и много истинска. След това косата ѝ се разпиля по гръдта ми, гърдите ѝ се бяха притиснали топли до мен. Унесох се, стоплен и доволен. Тя заговори тихо в ухото ми, дъхът ѝ го погъделичка.

— Любими?

— Мм?

— Ще си имаме бебе.

Очите ми се отвориха рязко. Не с радостта, която някога се бях надявал, че ще изпитам, а със стъписване и страх. Вдишах три пъти бавно, докато се мъчех да намеря думи. Чувствах се все едно, че съм стъпил от топлия плясък на вода край речен бряг в студеното дълбоко течение. Че съм паднал и се давя. Мълчах.

— Буден ли си? — настоя тя.

— Да. А ти? Насън ли говориш, скъпа?

Зачудих се дали не се е унесла в сън и може би си спомня друг мъж и друго време, когато е прошепнала такива знаменателни думи и те са били верни.

— Будна съм. — И малко подразнена добави: — Чу ли какво ти казах?

— Чух. — Стегнах се. — Моли. Знаеш, че не може да е така. Ти самата ми каза, че възрастта ти за раждане вече е минала. Години минаха, откакто…

— И грешах! — Този път раздразнението в гласа ѝ не можеше да се сбърка. Сграбчи китката ми и сложи ръката ми на корема си. — Трябва да си видял, че наедрявам. Усетих бебето да мърда, Фиц. Не исках да казвам нищо, докато не съм абсолютно сигурна. И вече съм. Знам, че е странно, знам, че изглежда невъзможно да съм бременна толкова много години след като течението ми е спряло. Но знам, че не греша. Усетих раздвижването. Нося твое дете, Фиц. Преди да е свършила зимата, ще имаме бебе.