Робин Хоб - Убиецът на Шута

Вместо това се протегнах, а после се спрях, както бях изпънал ръце над главата си и с поглед, впит в меча на Искрен на лавицата на камината. Ход го беше направила за него, а тя бе най-добрият ковач, който Бъкип бе познавал. Беше загинала, бранейки крал Искрен. После Искрен бе отдал човешкия си живот за своя народ, когато влезе в своя дракон. Сега спеше в камък, недостижим за мен завинаги. Внезапното жегване от загубата бе почти физическо. Изведнъж изпитах желание да се махна от стаята. Твърде много неща имаше между тези стени, неща, които ме свързваха с миналото. Позволих си още веднъж погледът ми бавно да обходи стаята. Да. Тук бях складирал своето минало и всички смущаващи чувства, които то пораждаше в мен. Тук се бях опитвал да осмисля своята лична история. И също така тук можех да я барикадирам зад една залостена врата и да се върна към живота си с Моли.

И за първи път ми хрумна да се замисля защо. Защо я бях побрал тук, в подражание на старите покои на Сенч в замък Бъкип, и защо все пак идвах тук, сам и безсънен, да размишлявам над трагедии и нещастия, които не можеше да се поправят? Защо не напуснех тази стая, да затворя вратата зад себе си и никога повече да не се върна? Жегна ме чувство на вина. Защо? Защо бе мой дълг да си спомням онези, които бях загубил, и все още да скърбя за тях? Толкова упорито се бях борил да си спечеля свой собствен живот и бях победил. Вече си беше мой, беше в ръцете ми. Стоях тук, в стая, пълна с прашасали свитъци, развалени пачи пера и спомени за миналото, докато на горния етаж една топла жена, която ме обичаше, спеше сама.

Погледът ми се спря на последния дар на Шута за мен. Тристранното ваяние от паметен камък на лавицата над камината. Всеки път, щом вдигнех очи от работата си на писалището, погледът на Шута ме срещаше. Насилих се и бавно го вдигнах. Не го бях държал от онази нощ на Зимния празник преди три години, когато бях чул писъка. Сега го взех и се взрях в изваяните му очи. Потръпнах от страх, но опрях палец на челото му. „Чух“ думите, които винаги ми изричаше. „Никога не съм бил разумен.“ Това бе всичко. Онези думи на сбогуване, с неговия глас. Изцеляващи и разкъсващи едновременно. Внимателно поставих ваянието на лавицата.

Отидох до единия от двата високи тесни прозореца. Дръпнах настрани тежкото перде и погледнах надолу към кухненската градина на Върбов лес. Беше скромна гледка, подходяща за стаичка на писар, но въпреки това чудесна. Имаше луна и седефената светлина обагряше листата и израсналите дъхави треви. Пътеки с бели камъчета минаваха между лехите и сякаш притегляха светлината. Вдигнах очи и зареях поглед отвъд градините. Зад голямото имение на Върбов лес имаше хълмисти ливади, а в далечината — обраслите с гори склонове на планините.

В тази чудесна лятна нощ и в тази кротка долина овцете бяха оставени навън в пасището. Обагнилите се овце бяха по-големи петна, агънцата се бяха струпали до тях. Над всичко това звездите блещукаха в черното небе като друго стадо. Не можех да виждам лозята на хълмовете зад пасището за овце, нито Върбова река, която лъкатушеше между имотите, за да се влее в река Бък. Да се нарече река беше доста преувеличено, защото на повечето места кон лесно можеше да прецапа през нея, и все пак никога не пресъхваше лете. Шумният ѝ поток захранваше тучната малка долина. Върбов лес беше мирно и кротко имение, място, където дори един професионален убиец можеше да се размекне, докато пасе стадата. Можех да кажа на Сенч, че трябва да ида до градчето, за да обсъдя цените на въ̀лната, но всъщност той беше прав. Старият овчар Лин и тримата му синове повече ме търпяха, отколкото да разчитат на мен. Бях научил много от тях, но настояването ми да навестя Върбово и да говоря с изкупвача на въ̀лна беше главно заради собствената ми гордост. Лин щеше да ме придружи, както и двама от синовете му, и макар ръкостискането ми да можеше да затвърди споразумението, до което стигнехме, именно кимването на Лин щеше да ми каже кога да протегна ръка.

Много добър си беше животът, който си имах. Когато ме обземеше меланхолия, знаех, че не е заради нещо в настоящето ми, а само мрак от миналото. И онези мрачни съжаления бяха само спомени, безсилни да ме наранят. Помислих за това и изведнъж се прозях. Реших, че вече мога да поспя.

Пуснах пердето да падне и изкихах от облака прах, който вдигна. Стаята наистина имаше нужда от основно чистене. Но не тази нощ. Може би не и никоя нощ. Може би щях да я оставя тази нощ, да оставя вратата да се затвори зад мен и миналото да си стои само. Поиграх си с тази мисъл както някои мъже си играят с мисълта, че ще откажат пиенето. Щеше да е добре за мен. Може би щеше да е по-добре за Моли и мен. Знаех, че няма да го направя. Не можех да кажа защо. Бавно угасих с пръсти догарящия пламък на свещта. Някой ден, обещах си — и знаех, че лъжа сам себе си.