Робин Хоб - Убиецът на Шута

Пресегнах се отново към Сенч. Заради всичките години, през които не можех да говоря с Копривка и Моли, понякога си казвах, че някой ден бих могъл да го напиша и да разберат защо не съм бил с тях. Дори никога да не се върнех при тях, може би някой ден щяха да узнаят, че винаги съм го искал. Тъй че отначало, да, беше като едно дълго писмо до тях, обясняващо всичко, което ме е държало далече от тях. Затегнах стените си, защото не исках Сенч да долови интимната ми мисъл, че може би не съм бил толкова честен в онези ранни опити, колкото съм могъл да бъда. Бях млад, оправдах се, а кой не се поставя в най-добрата възможна светлина, когато поднася разказа си на някой, когото обича? Или извиненията си към някой, когото е онеправдал. Избих тази мисъл и отправих въпрос към Сенч.

За кого ти би написал своите спомени?

Отговорът му ме стъписа. Може би и за мен е същото. Замълча, а когато заговори отново, усетих, че е премислил какво да ми каже. Може би пиша за теб. Толкова си ми близък, че все едно си мой син. Може би искам да знаеш кой бях аз, когато бях млад. Може би искам да ти обясня защо оформих живота ти така. Може би искам да оправдая пред теб решенията, които съм взимал.

Тази идея ме порази, и не защото искаше да говори за мен като за син. Искрено ли вярваше, че не знаех и не разбирах мотивите му за това, на което ме учеше, за всичко, което бе искал от мен? Исках ли да ми се обясни? Смятах, че не. Прикрих мислите си, докато намеря подходящ отговор. Тогава усетих насмешката му. Добродушна насмешка. Това нагледен урок ли беше?

Смяташ, че подценявам Копривка. Че тя не би имала нужда, нито би искала да ѝ се разкрия напълно.

Да. Но също така разбирам подтика ти да се обясниш. По-трудно ми е да разбера как се принуждаваш да седнеш и да го правиш. Опитвал съм, защото смятам, че е нещо, което имам нужда да направя, повече за себе си, отколкото за който и да било друг, който може да дойде след мен. Може би, както ти казваш, да наложа някакъв ред или смисъл на миналото си. Но е трудно. Какво да включа, какво да пропусна? Откъде започва разказът ми? Какво да дойде най-напред?

Усмихнах се и се отпуснах в стола си. Обикновено започвам с опит да пиша нещо друго, а накрая започвам да пиша за себе си. Изведнъж ме споходи прозрение. Сенч, наистина бих искал да го напишеш. Не за да го обясниш, а просто защото има толкова много неща за теб, за които винаги съм се чудил. Разказвал си ми за някои късчета от живота си. Но… защо реши да станеш кралски убиец? Кой беше учителят ти?

Лъхна ме внезапен студен вятър и за миг имах чувството, че ме задавя безмилостно. Както внезапно започна, така и спря, но усетих стената, която Сенч бързо бе издигнал. Тъмни, жестоки спомени имаше там, зад нея. Възможно ли беше да е имал наставник, вдъхвал му страх и ужас толкова, колкото Гален на мен? Гален се беше интересувал повече от възможността да ме убие безшумно, отколкото да ме научи как да боравя с Умението. И тъй нареченият „учител по Умение“ почти беше успял. Под прикритието, че създава нова котерия на Умението, за да помага на крал Искрен в усилията му срещу нашествениците на Алените кораби, Гален ме беше мачкал и унизявал и почти бе премахнал целия ми талант за магия. И беше покварил верността на котерията към истинския монарх Пророк. Гален се бе оказал инструментът на кралица Желана и след това на принц Славен, докато се опитваха да се отърват от копелето на Пророка и да поставят Славен на трона. Мрачни дни. Знаех, че Сенч може да разбере накъде са тръгнали мислите ми. Признах му го с надеждата да го измъкна малко навън. Добре. Има един „стар приятел“, за когото не бях помислял от години.

Едва ли приятел. Но като стана дума за стари приятели, имал ли си вест от стария си съратник напоследък? От Шута?

Съзнателно ли смени темата така рязко, опитвайки се да ме хване беззащитен? Подейства. Когато го преградих от реакцията си, разбрах, че защитният ми импулс му каза толкова, колкото всичко, което се опитвах да скрия от него. Шутът. Не бях имал вест от Шута от години.

Усетих, че съм се взрял в последния дар на Шута за мен, ваянието на трима ни, той, аз и моят вълк Нощни очи. Вдигнах ръка към него, но веднага я отдръпнах. Не исках никога повече да видя лицето му променено, без вечната му леко присмехулна усмивка. Исках да го запомня така. Бяхме странствали през живота заедно много години, понасяли бяхме заедно трудности и се бяхме озовавали на ръба на смъртта. Моят вълк беше умрял, а моят приятел се бе разделил с мен без сбогом и с никаква вест оттогава. Зачудих се дали мисли, че съм мъртъв. Едва ли. Често ми беше казвал, че е много по-стар, отколкото си мисля, и че очаква да живее много по-дълго от мен. Беше изтъквал това като причина да ме остави. Беше ме предупредил, че ще си замине преди да сме се разделили окончателно. Беше вярвал, че ме освобождава от връзка и задължение, че ме оставя свободен най-сетне да последвам собствените си влечения. Но недовършената раздяла бе оставила рана и през годините тя се бе превърнала в един от онези белези, които наболяват при смяна на сезоните. Къде беше той сега, защо не ми беше пратил дори едно съобщение? Ако беше повярвал, че съм мъртъв, защо беше оставил подарък за мен? Ако беше вярвал, че отново ще се появя, защо така и не се беше свързал с мен? Отдръпнах погледа си от ваянието.