Болезнено бе да осъзная, че съм съгласен. И все пак казах:
— Тогава, по твоята логика, всеки член на котерията му би трябвало да е заключен за Умението. Всеки с отделна дума, която може да се открие, като се отговори на гатанка.
Пръстите му запълзяха по завивката като костеливи паяци.
— Така навярно би било най-добре, да. Но докато не успея да убедя останалите от котерията, че е необходимо, ще предприема стъпки да защитя най-ценния член на котерията от поквара.
Самомнението му както винаги беше високо.
— И това ще да си ти, така ли?
— Разбира се.
Погледнах го. Той се наежи.
— Какво? Не си ли съгласен с тази оценка? Знаеш ли колко много тайни тая за нашата фамилия? Колко много фамилна история и родословни линии, колко много знание за Умението вече са побрани в ума ми и на няколко прашасали свитъка, повечето от които са почти нечетливи? Представи си да попадна под нечия власт. Представи си някой да плячкоса мислите ми за тези тайни и да ги използва срещу царуването на Пророка.
Смразих се, щом осъзнах, че е абсолютно прав. Помислих и попитах:
— Можеш ли просто да ми кажеш думата, която ще използваш за своя ключ, и да ми се довериш, че ще я опазя в тайна?
Вече приемах, че ще намери начин да го направи отново.
Той леко се наведе към мен.
— Ще се съгласиш ли на заключване на ума ти от Умението?
Поколебах се. Не исках да го правя. Помнех твърде живо как бе умрял Бърич, изключен от помощта, която можеше да го спаси. И как Сенч за малко щеше да умре. Винаги бях вярвал, че при избор между изцеление с Умението и смърт вече бих избрал смъртта. Въпросът му ме накара да се сблъскам с истината. Не. Бих искал да има избор. И щеше да има повече, ако умът ми не бе заключен за тези, които можеха да ми помогнат.
Сенч се покашля.
— Добре, докато не си готов, ще направя каквото смятам за най-добре. Както и ти, сигурен съм.
Кимнах.
— Сенч, аз…
Той махна пренебрежително с ръка. Когато проговори, гласът му бе хриплив.
— Вече знам това, момче. И ще съм малко по-внимателен. Залавяш се с онези ръкописи колкото се може по-скоро, нали? Преводите ще са сложни, но не и извън способностите ти. А сега трябва да си отдъхна. Или да ям. Не мога да реша дали съм по-гладен или по-уморен. Лечението с Умение… — Поклати глава.
— Знам — казах. — Ще връщам веднага всеки преведен свитък. И ще пазя копие, скътано във Върбов лес. Ти си почивай. Трябва.
— Добре — обеща той.
Отпусна се на многото си възглавнички и уморено затвори очи. Измъкнах се безшумно от стаята. И преди слънцето да е залязло вече бях на път към дома.
Не знаех кой е баща ми, докато не пристигнах в замъка Бъкип. Майка ми била пехотинка в армията на Пророка през двете години, в които силите на Шестте херцогства се струпали на границата на Фароу и Халкида. Казваше се Хиацинт Звездопад. Родителите ѝ били земеделци. В годината на задушаващата болест и двамата умрели. Майка ми не можела да поддържа стопанството сама, тъй че дала земята под наем на братовчедите си и отишла в Байслоу да потърси препитание. Там станала войник за херцогиня Ейбъл от Фароу. Учили я на фехтовка и тя показала известни умения. Когато в пограничните земи избухнала война и кралят на Шестте херцогства дошъл лично, за да поведе войските си в бой, тя била там. Останала със силите на границата, докато армията на нашествениците не била изтласкана и не била установена нова граница.
Върнала се във фермата си във Фароу и ме родила. Един мъж, Рогон Здравите ръце, дошъл с нея и тя го взела за съпруг. Били служили заедно. Обичаше я. Към мен, нейния син копеле, не изпитваше особена обич и аз отвръщах на чувствата му съответно. При все това и двамата обичахме майка ми и бяхме обичани от нея, тъй че ще говоря за него честно. Той не разбираше нищо от земеделие, но се стараеше. Той беше бащата, когото знаех до деня, в който майка ми умря, и макар да беше груб човек, който ме смяташе за неприятна досада, съм виждал и много по-лоши бащи. Той правеше каквото смяташе, че един баща би трябвало да прави с момче. Учеше ме да се подчинявам, да работя здраво и да не оспорвам властимащите. Нещо повече, трепеше се с мама да съберат пари, за да мога да отида при местния писар и да се науча да чета и да смятам, умения, които той не притежаваше, но които майка ми смяташе за жизненоважни. Не мисля, че изобщо е разсъждавал дали ме обича, или не. Държеше се добре с мен. Мразех го, разбира се.
Все пак през онези последни дни от живота на майка ми двамата бяхме заедно в скръбта си. Смъртта ѝ стъписа и двама ни с толкова безсмислената и глупава орис, сполетяла една силна жена. Докато се качваше на плевника над обора с кравите, майка ми се хлъзна на старата стълба и една треска се заби дълбоко в китката ѝ. Тя я извади и почти не потече кръв. Но на другия ден цялата ѝ ръка беше отекла, а на третия ден тя умря. Толкова бързо. Погребахме я заедно. На следващата сутрин той ме качи на едно муле с пътна чанта, в която имаше ябълки, сухари и дванайсет резена сушено месо. Даде ми и два сребърника и ми каза да не се отбивам от Кралския път и че по него ще стигна до замъка Бъкип. Тикна в ръцете ми свитък, много овехтял, и ми каза да го предам на краля на Шестте херцогства. Лично. Знам, че Рогон Здравите ръце беше неук. Свитъкът сигурно беше написан от майка ми. Прочетох само единия ред на външната му страна: „Да се отвори само от краля на Шестте херцогства“.
Читать дальше