Робин Хоб - Убиецът на Шута

— Направихме каквото можем. Сега трябва да го оставим на спокойствие и да позволим на тялото му да си свърши работата без бързане.

Изправих се бавно.

— Вървете си. Идете да си отдъхнете. Точно сега няма какво повече да се направи. — Прогоних ги от стаята въпреки неохотата им да напуснат. Стабилен вече се беше отпуснал на ръката на сестра си. — Нахрани го — прошепнах, докато минаваха покрай мен, и дъщеря ми кимна. Шишко се ухили и ги последва. Само Предан дръзна да ми се опълчи. Настани се отново до леглото на Сенч. Кучето му въздъхна и се смъкна на пода в краката му. Поклатих им глава, седнах пак, пренебрегнах ги и посегнах към съзнанието на Сенч.

Сенч?

Какво се е случило? Какво стана с мен? Умственият му допир беше замаян и объркан.

Паднал си и си си ударил главата. Беше в безсъзнание. И тъй като се беше затворил за Умението, се оказа трудно да те достигнем и изцерим.

Усетих мигновената му паника. Той се пресегна към тялото си. Напомни ми за човек, който опипва джобовете си, за да се увери, че някой джебчия не го е обрал. Разбрах, че е намерил дирите, които бяхме оставили, и е видял колко са широки. Толкова съм слаб. Едва не умрях, нали? Дай ми вода. Защо ме остави да затъна толкова дълбоко?

От укора му в душата ми припламна искра гняв. Казах си, че не е моментът сега. Поднесох чашата до устните му и подпрях главата му с ръка. Без да отваря очи, той опря немощно устни до ръба на чашата и шумно засърба. Напълних я отново и този път Сенч пи по-бавно. Когато завъртя глава в знак, че е пил достатъчно, оставих чашата настрана и попитах:

— Защо направи такава глупост? Дори не каза на някого от нас, че си се блокирал срещу Умението. И защо изобщо трябваше да го правиш?

Все още беше твърде слаб, за да говори. Хванах отново ръката му и мислите му докоснаха моите.

За да защитя краля. Знам твърде много от тайните му. Твърде много тайни на Пророка. Не можем да оставим такава пролука в бронята. Всички котерии трябва да се затворят.

Тогава как бихме се достигали един друг?

Заслонен само когато спя. Ако съм буден, ще усетя кой се пресяга към мен.

Ти не спеше. Беше в безсъзнание и имаше нужда от нас.

Едва ли. Просто… лош късмет. А и ти дойде. Разбра гатанката.

Мислите му гаснеха. Знаех колко е изтощен. Собственото ми тяло бе започнало да ми крещи за отдих. Боравенето с Умение е сериозна работа. Изтощително като лов. Или битка. Беше битка, нали? Нахлуване в личната територия на Сенч…

Трепнах и се събудих. Все още държах ръката на Сенч, но той вече спеше дълбоко. Предан се беше отпуснал на стола си от другата страна на леглото и похъркваше. Кучето вдигна глава, изгледа ме за миг и отново смъкна глава на предните си лапи. Всички бяхме изтощени. На сетните пламъчета на догарящите свещи огледах изтерзаното лице на Сенч. Изглеждаше сякаш е постил седмици — виждах очертанията на черепа му. Ръката, която все още държах, беше снопче кости в торбичка кожа. Щеше да оживее, но щяха да му трябват дни, докато възстанови теглото и силата си. Е, утре щеше да има вълчи апетит.

Гърбът ме болеше от спането в стола. Килимите на пода бяха дебели и подканящи. Проснах се на пода до леглото като вярно куче. Заспах.

Събудих се, понеже Шишко ме настъпи по ръката. Надигнах се с ругатня и едва не избих подноса от ръцете му.

— Не се спи на пода! — сгълча ме той.

Вдигнах се, свил натъртените си пръсти под мишницата си. Трудно беше да се оспори забележката на Шишко. Смъкнах се отново в познатия ми стол. Сенч беше седнал в леглото. Приличаше на скелет и усмивката му заради моето неудобство беше наистина плашеща. Столът на Предан беше празен. Шишко сложи подноса в скута на Сенч. Надуших чай, сухари и затоплен конфитюр. В купа на подноса имаше рохко сварени яйца, намазани с масло и поръсени със сол и пипер, и няколко дебели резена бекон. Искаше ми се да ги грабна и да ги излапам. И всичко друго. Мисля, че ми е проличало, защото костеливата усмивка на Сенч се разшири. Не проговори, но махна с ръка да ме разкара.

Някога щях да тръгна право към кухните. Като момче бях галеникът на готвача там. Като юноша и младеж се бях хранил с дворцовата стража в шумната им и разхвърляна трапезария. Сега потърсих крал Предан с Умението и го попитах дали вече се е нахранил. Веднага бях поканен да ида при него и майка му в един частен салон. Тръгнах натам с предчувствието за вкусна храна и приятния разговор, който щеше да я придружи.