Робин Хоб - Убиецът на Шута

— Млада е все още — казах. — Ти си… на колко, едва трийсет? А тя е още по-млада. Имате време.

— Но имаше две помятания… — Думите му заглъхнаха и той се вторачи в сянката в ъгъла. Кучето в краката му изскимтя и ме погледна обвинително. Предан отпусна ръка на гърба му. За миг всички се смълчахме. После, явно за да смени насоката на разговора ни, кралят кимна към Сенч. — Той потъва, Фиц. Какво ще правим?

Почукване на вратата ни прекъсна. Станах и отидох да я отворя. Влезе паж с поднос с храна. Последваха го други трима, един с гарафа с топла вода, леген и парцали, а другият с брендито и чашите. Момичето влезе последно, понесло масичка и малко запъхтяно от усилието. Двамата с Предан се бяхме смълчали, докато поставяха яденето ни и водата за измиване. Пажовете се подредиха, поклониха се едновременно и изчакаха да получат благодарностите на Предан, преди да се оттеглят. Когато вратата се затвори, махнах към масичката. Ловец вече беше до купата си с вода и лочеше шумно.

— Ще ядем. Ще пием. И ще опитваме отново — казах.

Посред нощ, на светлината на свещите, накиснах кърпа и навлажних устните на Сенч. Чувствах се като бдящ до леглото на смъртник. Вече отдавна се бях отказал от изреждането на характерни думи и просто подех дълъг монолог за всички неща, които си спомнях, че бях правил с него по време на чирачеството ми за убиец. Бях почнал от времето, когато ме учеше да смесвам отрови, и бях стигнал до дивата ни езда до Фордж. Бях изредил дълъг низ от стихове за целебните свойства на билки. Бях припомнил споровете ни, както и миговете, когато сме били най-близки, все с надеждата, че някоя случайна дума би могла да се окаже ключът. Нищо не беше подействало. Предан беше останал на бдение с мен. Другите бяха идвали и си бяха отивали през нощта, влизаха и излизаха като сенки. Шишко поседя с нас известно време, предлагаше ни безполезно думи, които вече бяхме опитали. Копривка отиде в стария кабинет на Сенч и прерови свитъците и другите неща на масата му. Донесе ги, за да ги огледаме. Нищо не ни даде следа. Надеждата ни се беше разхлабила като подгизнала превръзка върху забрала рана. Преминал бях от плах оптимизъм към желанието всичко да свърши.

— Опитахме ли с имената на билки?

— Да. Не помниш ли?

— Не — призна Предан. — Твърде съм уморен. Не мога да мисля какво сме опитали и какво не сме.

Оставих ръката на Сенч върху бавно надигащите му се и падащи гърди и се преместих до масата, където бяха струпани негови вещи. На светлината на полуизгорелите свещи видях свитък на Умението за влагане на послание в камък, свитък за правене на сирене и стар ръкопис за гадаене на бъдещето в купа с вода. Освен тях имаше блок от паметен камък без нищо, вложено в него, острие от счупен нож и винена чаша с повехнали цветя в нея. Предан бавно се приближи и застана до мен.

— Счупеният нож? — попита.

Поклатих глава.

— Маловажно е. Винаги избързваше и се опитваше да отваря разни неща с нож. — Бутнах с пръст паметния камък. — Откъде е това? От Аслевял?

Предан кимна.

— Направи няколко пътувания през последните пет години. Беше развил силно любопитство за всичко, което ти му беше казал. Никой от нас не одобряваше авантюрите му, но познаваш Сенч. Не му трябва ничие одобрение освен собственото му. След това изведнъж спря да ходи. Подозирам, че се е случило нещо, което го е уплашило и го е върнало към благоразумието, но така и не каза за него. Твърде горд беше, подозирам, и не искаше някой от нас да получи удовлетворението да каже: „Предупредихме те“. При едно пътуване намерил пръснати блокове паметен камък и донесе цяла торба. Някои пазеха спомени, повечето поезия и песни. Други бяха празни.

— И е сложил нещо в един от тях и ти го е пратил.

— Да.

Гледах го. Той се надигна бавно, отчаянието на лицето му се бореше с облекчението.

— О, това е ключът, нали?

— Помниш ли какво гласеше?

— Абсолютно. — Отиде до Сенч, седна и хвана ръката му, за да направи контакта на Умение по-лесен. Заговори високо: — „Където цъфнат теменужки в дамски скут, там паяк стар и хитър примката си сплита“.

И двамата се усмихвахме. Но след миг усмивката на Предан помръкна и аз попитах:

— Какво не е наред?

— Никакъв отклик. Невидим е за Умението ми.

Бързо седнах и аз и хванах другата ръка на Сенч. Съсредоточих се и използвах и глас, и Умение.

— Където цъфнат теменужки в дамски скут, там паяк стар и хитър примката си сплита.

Нищо. Ръката на Сенч лежеше отпусната в моята.