Робин Хоб - Убиецът на Шута

Поклатих глава със съжаление.

— Сенч си е поставил сам преграда, като онази, с която Рицарин е откъснал Бърич от Умението. Ако можеше да пробием през нея, сигурно бихме могли да помогнем на тялото му да се изцери, като обединим Умението си. Но той ни е изключил и е лишен от съзнание, за да ни допусне или да се изцери сам.

— Разбирам. А как е той?

— Губи сила. Усещам отпадане в жизнеността му дори за краткото време, откакто съм тук.

Тя трепна от думите ми, но знаех, че цени искреността. Разпери ръце и се обърна към всички ни:

— Какво можем да направим?

— Почти нищо — отвърна кралят. — Можем да върнем знахарите, но те като че ли само се дърлят помежду си. Един казва да го охладим с мокри кърпи, друг — да разпалим камината и да го завием с одеяла. Един искаше да му пуснем кръв. Не мисля, че някой от тях всъщност има цяр за такова нараняване. Ако не направим нещо, подозирам, че ще умре преди да са изтекли още две нощи. — Смъкна короната си, прокара длани през косата си и отново я нахлузи на главата си. — О, Сенч — отрони той с укор и молба в гласа. После се обърна към мен. — Фиц. Сигурен ли си, че не си имал съобщение от него, било на хартия или с Умението, в което би могло да се намеква за ключа, с който да го отворим за нас?

— Нищо. Нищо от месеци.

Кетрикен ни огледа един по един, после каза:

— Един от нас знае. — Изрече го бавно и уверено. И добави: — Мисля, че най-вероятно си ти, Фиц.

Вероятно беше права. Погледнах Стабилен и попитах:

— Как човек използва тази ключова дума, ако я знае?

Той изглеждаше неуверен.

— Не ми обясни това, но подозирам, че е нещо, което му изпращаш с Умение, и то ти позволява да проникнеш.

Сърцето ми изведнъж се сви. Беше ли имал Бърич ключова дума, нещо, което би ми позволило да стигна до него? Ключ, който Рицарин да е отнесъл в гроба си след така наречената „злополука“? Изведнъж ми призля, понеже разбрах, че съм можел да спася Бърич от смърт, ако бях знаел ключа му. Е, това нямаше да се повтори. Кетрикен беше права. Сенч беше твърде умен, за да е заключил, без да довери ключа на някого от нас.

Хванах ръката на Сенч с две ръце. Вгледах се в изпитото му лице, в устните му, които леко потрепваха при всеки изпуснат дъх. Съсредоточих се и отново се пресегнах с Умението. Духовната ми хватка върху него се изплъзваше все едно се опитвах да задържа стъклено кълбо с насапунисани ръце. Стиснах зъби и направих нещо, което той винаги бе порицавал. Намерих го с Осезанието си, съсредоточих се върху дивия живот, който усещах, че глъхне в него, а след това проникнах с Умението. Започнах със списък от имена. „Рицарин. Искрен. Умен. Звездопад. Пророка. Бърич. Кетрикен“. Изредих всеки, който ни е скъп, с надеждата да трепне някакъв отклик. Нямаше нищо. Завърших с „Лейди Дайми. Лорд Златен. Слинк“.

Отказах се от списъка и отворих очи. Стаята бе тиха. Крал Предан още седеше от другата страна на леглото. В прозореца зад него слънцето потъваше на хоризонта.

— Отпратих другите — каза той тихо.

— Нямах късмет.

— Знам. Слушах.

Вгледах се в моя крал в този миг на уязвимост. Двамата с Копривка бяха почти на една възраст и си приличаха в дискретни неща, стига човек да знае как да ги потърси. Имаха тъмната къдрава коса, присъща за родословната линия на Пророка. Копривка имаше прав нос и решително стегната уста, както и той. Но Предан бе израснал по-висок от мен, докато Копривка не беше много по-висока от майка си. Сега седеше, събрал длани в молитвен жест, и очите му бяха тъжни. Моят крал. Третият крал Пророк, комуто служех.

Той се изправи, изпъшка и разкърши гръб. Хрътката му повтори движенията му — надигна се и се протегна. Кралят отиде до вратата, отвори я и каза:

— Храна, моля. И паница вода за Ловец. И бренди също. Две чаши. Уведомете лейди майка ми, че още нямаме никакъв успех. — Затвори вратата и отново се обърна към мен. — Какво? Защо се усмихваш?

— Какъв крал си станал, Предан! Искрен щеше да се гордее с теб. Същият беше, можеше да каже „моля“ и на най-низшия слуга, без нотка ирония. Тъй. Не сме говорили от месеци. Как е короната?

В отговор той я смъкна, тръсна глава и прокара пръсти през косата си. Остави я на масичката до леглото на Сенч и рече:

— Тежка е понякога. Дори тази, а официалната, която трябва да нося, когато отсъждам, е още по-зле. Но трябва да се носи.

Знаех, че няма предвид същинската ѝ тежест.

— А кралицата ти? И принцовете?

— Те са добре. — Въздъхна. — Липсва ѝ домът и свободата да бъде нарческа вместо кралицата на Шестте херцогства. Взе момчетата да посетят майчиния ѝ дом. Знам, че е обичайно за народа им майчиното родословие да е важното, но и майка ми, и Сенч са убедени, че съм глупав да излагам наред толкова често и двамата си сина на риск по море. — Усмихна се със съжаление. — И все пак ми е трудно да ѝ откажа каквото поиска. А и тя изтъква, че са толкова нейни синове, колкото и мои. След като Благоденствие падна лошо на един лов миналата зима, тя сравни това, което правя с тях, с взимането им отвъд морето. И се терзае, че все още не е родила дъщеря за майчиния си дом. Докато за мен беше почти облекчение, че имаме само синове. Ако не се налагаше изобщо да се изправям пред проблема къде ще бъде отгледана дъщеря ми, щях да го смятам за благословия. Но тя се тревожи, че вече изкара четири години без бременност. Е… — Въздъхна.