Робин Хоб - Убиецът на Шута

Не. Не те събудих, за да обсъждаме Моли, макар да съм загрижен за здравето ѝ, тъй като влияе на щастието ти и на съсредоточеността на Копривка. Събудих те, за да ти задам един въпрос. Всичките ти записки и дневници, писани през годините… съжалявал ли си някога за всичкото това писане?

Замислих се за миг. Светлината от треперливите пламъчета на свещите танцуваше игриво по краищата на отрупаните с ръкописи лавици зад мен. Много от тънките свитъци бяха стари, някои — почти древни. Ръбовете им бяха опърпани, веленът зацапан. Копията ми на тези свитъци напоследък бяха направени на фина хартия, често подвързани заедно с преводите ми. Съхраняването на написаното на опърпаните велени беше работа, която ми носеше удоволствие и — според Сенч — все още беше мой дълг към него.

Но не за тези писания ме питаше Сенч. Имаше предвид многобройните ми усилия да съставя хроника на дните от своя живот. Видял бях много промени в Шестте херцогства, откакто бях отишъл в замъка Бъкип като кралско копеле. Видял бях как се променихме от изолирано и, човек би казал, изостанало кралство в могъщ търговски център. През годините бях станал свидетел на измяна, породена от зло, и на вярност, заплатена с кръв. Видял бях убийство на крал и като убиец бях потърсил своето възмездие. Бях пожертвал живота си и смъртта си за своята фамилия, неведнъж. Видял бях да умират приятели.

На определени интервали през живота си се бях опитвал да запиша всичко, което бях видял и сторил. И твърде често припряно бях унищожавал тези записки от страх, че може да попаднат в неподходящи ръце. Потръпнах, щом си помислих за това. Съжалявам само за времето, което похабих в писане, след като трябваше да ги изгарям. Винаги си мисля за онова време, прекарано в грижливо писане, само за да изгори след това на пепел за няколко минути.

Но винаги започваше да пишеш отново. Да записваш.

Почти се засмях на глас. Да. И всеки път, когато го правех, откривах, че историята се е променила с промяната на гледната ми точка към живота. Имаше няколко години, през които си въобразявах, че съм голям герой, и други времена, когато се виждах като злочест и несправедливо угнетен от живота. Мислите ми се зареяха за миг. Пред целия кралски двор бях погнал убийците на моя крал из замъка Бъкип. Храбро. Глупаво. Нелепо. Необходимо. Не бих могъл да изброя начините, по които бях мислел за онзи инцидент през годините.

Млад , предположи Сенч. Млад и изпълнен с праведен гняв.

Наранен и с разбито сърце , предположих аз. Отчаян от препятствията, пред които се изправях. Отчаян от това да съм обвързан от правила, които никой друг не е длъжен да спазва.

Това също , съгласи се той.

Изведнъж ми се дощя да не мисля за онзи ден, нито кой бях тогава, нито какво бях направил и най-вече защо го бях направил. Беше от друг живот, който вече не можеше да ме засегне. Нали? Защо питаш? Да не мислиш да запишеш спомените си за своя живот?

Може би. Нещо за вършене, докато се възстановявам. Мисля, че вече разбирам малко по-добре защо ни предупреди за благоразумното използване на изцеряванията с Умение. Кълна се в топките на Ел, твърде много време ми отне, докато започна да се чувствам като себе си. Дрехите ми са така провиснали, че почти ме е срам да ме виждат. Тътря се като човек, направен от пръчки. Изведнъж усетих как измести разговора от себе си, почти все едно го върна към мен. Той не обичаше да признава каквато и да било слабост. Когато записваше онези неща, защо го започваше? Винаги записваше какво ли не.

Лесен въпрос. Беше Федрен. И лейди Търпение. Писарят, който ме учеше, и жената, която бе копняла да бъде моя майка. Двамата често казваха, че някой би трябвало да напише изрядна история на Шестте херцогства. Възприех думите им в смисъл, че аз трябва да го направя. Но всеки път, когато понечвах да пиша за кралството, накрая започвах да пиша за себе си.

Кой мислеше, че би прочел това? Дъщеря ти ли?

Друга стара рана. Отговорих честно. Отначало не мислех кой би могъл да го прочете. Пишех го за себе си и така можех да го осмисля. Всички стари приказки, които бях чувал някога, добиваха смисъл. Доброто побеждаваше или може би героят умираше трагично, но постигаше нещо със смъртта си. Тъй че описвах живота си все едно беше приказка и търсех щастливия край. Или усещането за него.

Умът ми се зарея. Върнах се назад през годините, чак до момчето, което бе взето като чирак на убиец и което можеше да служи на фамилията, която нямаше никога да го признае като син. До воина, който се биеше с брадва срещу кораби, пълни с нашественици. До шпионина, до мъжа, служещ на своя липсващ крал, докато всичко около него потъваше в хаос. Аз ли бях това? Чудех се. Толкова много изживени животи. Толкова много имена бях носил. И винаги — винаги — бях копнял за различен живот.