Робин Хоб - Убиецът на Шута

Извърнах поглед към Моли. Имаше бръчки в ъгълчетата на очите ѝ и бръчки около устата. Пълните ѝ като розова пъпка устни бяха избледнели в светлорозови дъги. Внезапно я видях не като Моли, а като петдесет и няколко годишна жена. Пищната ѝ тъмна коса беше оредяла и прошарена. Но ме гледаше с такава надежда и любов, съвсем леко извърнала глава настрани. И видях още нещо в очите ѝ, нещо, което го нямаше там преди десет години. Вяра в любовта ми. Предпазливостта, която беше обагряла връзката ни, си беше отишла, заличена от последните ни десет години заедно. Най-сетне тя знаеше, че я обичам, че винаги ще я поставям на първо място. Най-сетне бях спечелил доверието ѝ.

Вдигнах терличките, пъхнах два пръста в тях и потанцувах с тях по дланта си. Тя се пресегна, спря пръстите ми и свали меките сиви терлички.

— Скоро. Много скоро — каза ми и се облегна на рамото ми. Копривка ме погледна и в очите ѝ блесна такава благодарност, че изведнъж почувствах, че съм спечелил битка, каквато изобщо не бях знаел, че водя.

Покашлях се и успях да проговоря, без да се задавя:

— Няма ли да пием чай?

Моли се сепна и възкликна:

— О, да! Точно това ми се искаше и на мен в момента.

И въпреки умората ни от пътуването следобедът мина приятно. Много по-късно същата вечер споделихме вечеря, която отговаряше на стандартите на Нътмег готвачката, и по глътка бренди, което надвишаваше моите. Бяхме се оттеглили в кабинета на имението. Копривка отказа да хвърли поглед на грижливото ми счетоводство с думите, че била сигурна, че всичко е добре. И настоя, че трябва да си тръгне на заранта. Моли се опита да я разубеди, но без резултат. Почти бях задрямал в стола до огъня, когато Копривка проговори тихо от ъгъла си на едно канапе.

— Да се види е много по-лошо, отколкото да го чуеш. — Въздъхна тежко. — Истина е. Губим я.

Отворих очи. Моли беше излязла — бе казала, че отива да види дали в килера има още бяло сирене, понеже изведнъж ѝ се прияло. Приписа желанието си на бременността си и съвсем в нейния стил отхвърли идеята да звънне за слуга в такъв късен час. Всичките ни слуги я обичаха дори просто защото им спестяваше подобни глупави злоупотреби.

Погледнах към мястото, където беше седяла. Отпечатъкът от тялото ѝ все още беше на възглавничките и мирисът ѝ се бе задържал във въздуха. Заговорих тихо.

— Бавно се изплъзва от мен. Днес не беше чак толкова зле. Има дни, в които е толкова обсебена от това „бебе“, че не говори за нищо друго.

— Прави го така, че да изглежда реално — каза Копривка колебливо, раздвоена между тъга и страх.

— Знам. Тежко е. Опитвал съм се да ѝ кажа, че е невъзможно. И когато го правя, имам чувството, че съм жесток. Но днес, с терличките… това е някак си още по-жестоко. Все едно съм вдигнал ръце от нея. — Загледах се в гаснещия огън. — Наложи се да помоля слугините да ѝ угаждат. Виждал съм ги да въртят очи, след като ги е подминала. Укорих ги за това, но мисля, че само…

Искри на гняв лумнаха в очите на Копривка.

— Не ме интересува дали майка ми е луда за връзване! Те трябва да се отнасят към нея с почитание. Не можеш да им позволяваш да се подсмихват с „търпимост“! Тя е моя майка и твоя съпруга. Лейди Моли!

— Не знам как да се справя с това, без да го направя по-лошо — отвърнах. — Моли винаги се е грижела за ръководенето на домакинството. Ако се намеся и започна да стягам слугите, може да се засегне, че узурпирам властта ѝ. А и какво мога да им кажа? Много добре знаем, че майка ти не е бременна! Колко дълго трябва да им заповядам да поддържат тази преструвка? Къде свършва тя? С раждането на въображаемо дете?

При думите ми Копривка пребледня. За миг страните ѝ станаха бели и изпити като замръзналите склонове на планина, покрита със сняг. После тя изведнъж закри лицето си с ръце. Гледах бялата резка, разделяща лъскавата ѝ тъмна коса. Копривка заговори през пръстите си:

— Тя е болна. Ще става само по-лошо. Знаем това. Какво ще правиш, когато престане да те познава? Когато няма да може да се грижи повече сама за себе си? Какво ще стане с нея?

Погледна ме. Безмълвни сълзи блестяха на вадички по бузата ѝ.

Изправих се, отидох при нея и хванах ръката ѝ.

— Обещавам едно. Ще се грижа за нея. Винаги. Ще я обичам. Винаги. — Стегнах волята си. — И ще говоря със слугите, и ще им кажа, че независимо колко дълго са работили тук, ако ценят местата си, ще се отнасят с лейди Моли както се полага на господарката на това домакинство. Без значение какво може да мислят за исканията ѝ.